Чудесата по Коледа

На Коледа ставали чудеса. Вярно е, че Коледа е още на цели две седмици разстояние, но аз вече чакам чудеса. И какво дочаках -  в един и същи ден ми откраднаха колелото и ми удържаха 1/3 от заплатата. Дали наистина по Коледа сме по-добри или цялата тази еуфория ни кара да искаме повече за себе си, да смятаме, че някой ни е длъжен и да търсим това дължимо по всеки възможен начин?

От една страна Коледа е поредният кич, едно добро оправдание да напълним домовете си с мигащи, златни и сребърни, червено-бели-зелени, усмихнати, иглолистни, елфски... но най-вече ненужни украшения. Коледа напоследък е един добър повод да пръснеш огромна сума пари в името на една загубена кауза - да си купиш чувството, че си добър. От друга страна Коледа е нещо много приятно и семейно, топло и ухаещо на вкусни гозби. Дългоочаквано и бленувано като подарък под елхата...

Помня как майка ми преди много години не знаеше точно какво е Коледа и точно кога се празнува, защото е от "червеното" поколение. Помня как грижливо пазех играчките за елха, наследство от брат ми и сестра ми - те също са едно доста далечно от моето поколение. Помня, че подаръците бяха малки пакетчета с няколко портокала, банан и шоколад. Помня приготовленията, изчисленията и броенето на ястията, вниманието и прецизността всичко да е постно. Помня и огромните домашни по Коледа - защото учителите си представят, че 2 седмици ваканция са ужасно много и естествено всеки учител си мисли, че именно неговият предмет е най-важен и интересен. Помня как рибката ми роди малки гупи точно на Коледа, когато бях 5-и клас. Помня и първата си двойка - на класното по Математика, точно преди Коледа... Помня много Коледи от детството си - може би всички. Но напоследък Коледа не е никак незабравима...

Сега Коледа е обикаляне по молове и разпродажби в търсене на най-подходящия за всеки подарък, купуване на билети за вкъщи, изморително пътуване с хъркащи чичковци, претенциозни лелки и мрънкащи деца, срещи със стари познати, които са толкова "стари", че е трудно да се намери обща тема на разговор, неизбежно преяждане, много студ и купчина безполезни джунджурий с Дядката, еленчета, елхички и т.н...

Помня Коледа от детството си и това ми е достатъчно, за да я обичам и чакам с нетърпение. И предполагам, че това противоречие само по себе си е едно Коледно чудо, заради което всичко изброено си струва. :)

Grandma's pumpkins

Dead end

Dead end описва много добре живота ми в момента. Не е просто край, защото всеки край е ново начало. В момента се блъскам в стената на една задънена улица и единствената ми друга опция е пътят назад. И едното, и другото са мъртви за мен!

August moments in Sepia

През август обичам повече от всякога индийски поли. 

Само през август мога да понеса всякакви дрънкулки и кичове.

През август е хубаво да си край морето, 

а именно така аз се подготвям за него.

Капучиното и домашно приготвените 

котешки езичета са съвсем различни през август!

Извивките на това езерце вероятно не 

биха ме впечатлили, ако не беше август!

И все пак не само през август ти се иска просто 

да се носиш по течението, но точно сега е най-лесно! 

Дори и през август има 

моменти на самота и разруха!

Всъщност никога не съм обичала август. Обичам лятото, защото тогава е рожденният ми ден, това е оправданието ми за поносимостта ми към юли. Истината е, че обичам студа. Има едно такова странно чувство, когато си прегрял от емоции и мисли и просто искаш силният вятър и студа да убият това усещане. На мен ми се случва често - винаги, когато ми прелее чашата, падне пердето и т.н., искам просто да изляза, да ме отвеят ветровете и да ме скове лед, за да не мога да усещам нищо, за да забравя всичко... Това не може да се случи през август, през лятото изобщо. Затова и не го обичам. И все пак има и нещо хубаво в август, както и в лятото. Наскоро си набелязах една книжка за четене Portraits in Sepia и така реших да кръстя красотите през август. Има някакво Sepia усещане в тях - топло, но и толкова старо и изхабено, сякаш никога не е било...

Маскарад

Маските понякога са толкова хубави, защото иначе под тях няма нищо, без тях няма нищо. Хората са хора, но няма нищо човешко. Приятелите вече не са приятели. Сменили са маските и вече са нещо друго. Толкова много съм свикнала със себе си в огледалото, че не знам дали виждам себе си или маска. Толкова много искаме да избягаме от себе си, страховете, грешките и дефектите си, че понякога забравяме кои сме и коя е маската... И може би това дори не е лошо, защото това е животът. На едни им е писнало да ги заклеймяват като различни и искат да са като всички, други искат да са различни... Всъщност наистина няма нищо лошо, просто аз не мога да живея с такива хора. Дори и в това няма нищо лошо - не живея с тях... и маските ни никога повече не се засичат по маскарадите на живота. Просто е тъжно да видиш, че зад маската вече няма нищо. Иначе всеки носи маска, понякога много и различни маски, това отдавна не ме впечатлява. Жалко е, когато си мислиш, че хората не знаят какво има зад маската. Жалко е, когато през маската прозира нищото на душата ти, евтиното, комплексирано и миризливо нищо, което все се опитва да имитира не просто нещо, а нещо голямо и велико. Жалко. Жалка картинка е жалката маска.



... и в този текст ще се познаят хората, които най-малко от всички останали имат нещо общо с него. Шекспир беше казал нещо като "Тъпакът не се мисли за мъдрец, но мъдрият винаги се мисли за тъпак".  Тогава защо кифлите винаги оплюват кифли и блондинките винаги разказват вицове за блондинки... Маскарадът на живота, лесно е да видиш чуждата маска, но не и своята!