M E M E N T O

Чудесата по Коледа

2011-12-09T23:18:00.001+02:00

На Коледа ставали чудеса. Вярно е, че Коледа е още на цели две седмици разстояние, но аз вече чакам чудеса. И какво дочаках - в един и същи ден ми откраднаха колелото и ми удържаха 1/3 от заплатата. Дали наистина по Коледа сме по-добри или цялата тази еуфория ни кара да искаме повече за себе си, да смятаме, че някой ни е длъжен и да търсим това дължимо по всеки възможен начин?

От една страна Коледа е поредният кич, едно добро оправдание да напълним домовете си с мигащи, златни и сребърни, червено-бели-зелени, усмихнати, иглолистни, елфски... но най-вече ненужни украшения. Коледа напоследък е един добър повод да пръснеш огромна сума пари в името на една загубена кауза - да си купиш чувството, че си добър. От друга страна Коледа е нещо много приятно и семейно, топло и ухаещо на вкусни гозби. Дългоочаквано и бленувано като подарък под елхата...

Помня как майка ми преди много години не знаеше точно какво е Коледа и точно кога се празнува, защото е от "червеното" поколение. Помня как грижливо пазех играчките за елха, наследство от брат ми и сестра ми - те също са едно доста далечно от моето поколение. Помня, че подаръците бяха малки пакетчета с няколко портокала, банан и шоколад. Помня приготовленията, изчисленията и броенето на ястията, вниманието и прецизността всичко да е постно. Помня и огромните домашни по Коледа - защото учителите си представят, че 2 седмици ваканция са ужасно много и естествено всеки учител си мисли, че именно неговият предмет е най-важен и интересен. Помня как рибката ми роди малки гупи точно на Коледа, когато бях 5-и клас. Помня и първата си двойка - на класното по Математика, точно преди Коледа... Помня много Коледи от детството си - може би всички. Но напоследък Коледа не е никак незабравима...

Сега Коледа е обикаляне по молове и разпродажби в търсене на най-подходящия за всеки подарък, купуване на билети за вкъщи, изморително пътуване с хъркащи чичковци, претенциозни лелки и мрънкащи деца, срещи със стари познати, които са толкова "стари", че е трудно да се намери обща тема на разговор, неизбежно преяждане, много студ и купчина безполезни джунджурий с Дядката, еленчета, елхички и т.н...

Помня Коледа от детството си и това ми е достатъчно, за да я обичам и чакам с нетърпение. И предполагам, че това противоречие само по себе си е едно Коледно чудо, заради което всичко изброено си струва. :)

Grandma's pumpkins

2011-10-31T10:53:00.000+02:00

Dead end

2011-09-23T22:38:00.000+03:00

Dead end описва много добре живота ми в момента. Не е просто край, защото всеки край е ново начало. В момента се блъскам в стената на една задънена улица и единствената ми друга опция е пътят назад. И едното, и другото са мъртви за мен!

August moments in Sepia

2011-08-16T13:40:00.002+03:00

През август обичам повече от всякога индийски поли.

Само през август мога да понеса всякакви дрънкулки и кичове.

През август е хубаво да си край морето,

а именно така аз се подготвям за него.

Капучиното и домашно приготвените

котешки езичета са съвсем различни през август!

Извивките на това езерце вероятно не

биха ме впечатлили, ако не беше август!

И все пак не само през август ти се иска просто

да се носиш по течението, но точно сега е най-лесно!

Дори и през август има

моменти на самота и разруха!

Всъщност никога не съм обичала август. Обичам лятото, защото тогава е рожденният ми ден, това е оправданието ми за поносимостта ми към юли. Истината е, че обичам студа. Има едно такова странно чувство, когато си прегрял от емоции и мисли и просто искаш силният вятър и студа да убият това усещане. На мен ми се случва често - винаги, когато ми прелее чашата, падне пердето и т.н., искам просто да изляза, да ме отвеят ветровете и да ме скове лед, за да не мога да усещам нищо, за да забравя всичко... Това не може да се случи през август, през лятото изобщо. Затова и не го обичам. И все пак има и нещо хубаво в август, както и в лятото. Наскоро си набелязах една книжка за четене Portraits in Sepia и така реших да кръстя красотите през август. Има някакво Sepia усещане в тях - топло, но и толкова старо и изхабено, сякаш никога не е било...

Маскарад

2011-08-05T18:34:00.003+03:00

Маските понякога са толкова хубави, защото иначе под тях няма нищо, без тях няма нищо. Хората са хора, но няма нищо човешко. Приятелите вече не са приятели. Сменили са маските и вече са нещо друго. Толкова много съм свикнала със себе си в огледалото, че не знам дали виждам себе си или маска. Толкова много искаме да избягаме от себе си, страховете, грешките и дефектите си, че понякога забравяме кои сме и коя е маската... И може би това дори не е лошо, защото това е животът. На едни им е писнало да ги заклеймяват като различни и искат да са като всички, други искат да са различни... Всъщност наистина няма нищо лошо, просто аз не мога да живея с такива хора. Дори и в това няма нищо лошо - не живея с тях... и маските ни никога повече не се засичат по маскарадите на живота. Просто е тъжно да видиш, че зад маската вече няма нищо. Иначе всеки носи маска, понякога много и различни маски, това отдавна не ме впечатлява. Жалко е, когато си мислиш, че хората не знаят какво има зад маската. Жалко е, когато през маската прозира нищото на душата ти, евтиното, комплексирано и миризливо нищо, което все се опитва да имитира не просто нещо, а нещо голямо и велико. Жалко. Жалка картинка е жалката маска.

... и в този текст ще се познаят хората, които най-малко от всички останали имат нещо общо с него. Шекспир беше казал нещо като "Тъпакът не се мисли за мъдрец, но мъдрият винаги се мисли за тъпак". Тогава защо кифлите винаги оплюват кифли и блондинките винаги разказват вицове за блондинки... Маскарадът на живота, лесно е да видиш чуждата маска, но не и своята!

2011-07-15T11:49:00.001+03:00

Childhood is priceless

2011-06-30T21:38:00.001+03:00

This is a prayer - to God and to all the people out there. Valyo is my teacher's kid, I've been a teacher of his brother so please, help if you can. God bless Valyo and all who pray for him. The original post in Bg is here

Dear friends, dear strangers,

This is Valyo.

He is 5 years old. Valyo is a cheerful child, who loves mischiefеs, enjoys running and laughing. He loves music, flowers and swimming.

While other children his age go to kindergarten and prepare for their most important examination – school, Valyo visits a speech therapist, because he is still unable to talk.

While other children recite poems and sing songs, Valyo cannot express any emotions, except for crying and laughing.

While other children draw, build castles from sand or construction kits, Valyo goes to Montessori therapy in order to learn how to understand pictures and photos…

Valyo isn’t suffering like other sick children are. Valyo is happy in his own way, because he has loving parents and a caring older brother. But Valyo grows every day and the more he learns, the more he understands the difference between him and the other children.

His problems appeared the first week after he was born to this world. Doctors had different diagnoses for him. And now he is being cured from epilepsy. It is true that he often has seizures, but we, his parents, think that this is not his toughest problem. There are other many people who suffer from epilepsy and live normal and good lives.

At present Valyo has no childhood. He also has no clear diagnosis for his problems. And it is the right diagnosis that is half the cure.
During the past years we, his parents, have been looking for the best way to help him. So we have found a diagnostic method in Israel. Unfortunately it is a method that is still unknown in our home country Bulgaria. We have already booked a rehabilitation course for him, but it costs 10 000 BGN.

We are his parents and we are doing everything we are capable of in order to help Valyo grow as a complete person. This amount is unfortunately beyond our capabilities.
That’s why we turn to everybody so that together we could help Valyo. We assure you that Valentin has many things to give to the world. We only need to give him a chance – to grow up, to live…
THANK YOU!
Valyo’s parents: Diana Tocheva and Lachezar Tochev

To anybody who is ready to help, here is the bank account:
First investment bank
B G 7 8 F I N V 9 1 5 0 2 0 1 5 0 1 1 4 4 1 the account’s owner is Lachezar Tochev

Stuck

2011-06-26T20:01:00.001+03:00

I'm just so stuck. I do not look for anything, but at the same time what I've got is not what I've wanted to find. So I am just stuck somewhere in the middle with nothing to search for and nothing to find, but it is still something to live with...

2011-06-23T13:36:00.002+03:00

Too much

2011-06-03T11:15:00.000+03:00

Прекалено често се опитвам да избягам, за да успея. Прекалено много време имам, за да мисля. А мислите не са проблем, когато няма чувства. Прекалено лесно е, за да го случиш и прекалено сложно, за да го мислиш постоянно. Понякога е прекалено хубаво, а понякога е прекалено тежко. Има даже прекалени хора. А по-лошо от това може да бъде само това, че прекалените хора са прекалено много и често прекаляват. Някои мислят, че да прекаляваш всъщност е солта на живота, но за мен това е прекалено. Всъщност те дори не осъзнават кога прекаляват. Защото, къде по дяволите, е границата на прекаленото и кой я определя. Прекалено е да съдя хората, но още по-прекалено е те да ме съдят. Все пак всички прекаляваме понякога. И все пак никой не иска да прекаляват с него... Прекалено ми е вече, прекалено едно такова...

Учител - призвание, професия, амбиция и още нещо

2011-05-27T12:47:00.003+03:00

Не е заради 24 май, не съм чак такъв патриот, а и през май има толкова много празници, че вече ги подминавам без особено превъзнасяне. Просто работя като учител - по едно време много го исках, после никак не го исках, след това се примирих, накрая взе, че ми хареса.

Учител напоследък е едва ли не мръсна дума. На фона на всички амбициозни и мотивирани хора на моята възраст, които искат да бъдат мениджъри, адвокати или да имат собствен бизнес, които обикалят света с надеждата да намерят богат съпруг или просто да избягат, понякога ме е срам да кажа, че съм учител. Може би защото всички мразим учителите си от гимназиалните години, може би защото помним какво сме им докарвали до глвавите и не искаме да сме на тяхно място, може би защото образованието ни хич го няма, а може би просто защото идеята за учител е сбръчкана лелка, с очила и нафталирано костюмче от 80те, която фъфли и плюе, подходяща за всякакви гаври... Не знам защо всъщност, но да си учител в България до голяма степен значи да си никой. Или поне повечето хора така си мислят, защото повечето хора искат да бъдат някой...
Започнах да работя като учител по английски в частна школа, когато бях трета година студентка по PR. Исках точно такава работа, защото си мислех, че е лесно и приятно. Оказа се нито лесно, нито приятно. Знаех само английски и нищо друго. Трябваше да се справям с децата, родителите и мениджърите си. Боледувах през две седмици, точно колкото единият антибиотик да свърши и да ми изпишат следващия. Просто работейки с деца, няма как да си здрав, защото по всяко време на годината все едно от 60те, на които преподавам, ще има грип... Парите не са лоши, не че отговарят на усилията ти да преподаваш на деца 10 часа дневно и още 2/3 да се подготвяш вкъщи.

3 е сакрално число, така че на третата година, когато вече дори ми харесваше да преподавам, се дипломирах и реших и аз да се разболея от амбицията на младия човек да бъде някой, да постигне нещо, да има кариера. И ей ме на - и аз мениджърче, нищо че менажирам само себе си. След като няколко месеца се наложи да комуникарам с хората на съседните бюра чрез e-mail, цял ден да рефрешвам пощата си и да ставам от стола си, само за да отида до тоалетната, реших, че е по-добре да си работя с деца, че поне те изпълняват всичко в зададения краен срок.

Сега отново съм учител, след като обиколих няколко скучни офиса и опитах няколко мениджърски позиции. Не знам как е възможно човек да издържи затворен в една стая с още 4/5 човека, да стои цял ден на едно място и да се пули в едно екранче, да пие по няколко кафета, евентуално да смени стола, стаята и хората, докато е на среща. Да си учител може и да не е престижно и кой знае колко добре платено, но всеки ден се срещам с много и различни хора - деца, младежи, възрастни, всеки ден е различен, говорим за различни неща, случва се всичко - и приятни и неприяти ситуации. Но има динамика!

Малко ми е тъжно, че учебната година свършва. Имах една прекрасна група с тийнчета и макар че нямаше час, в който всички да са присъствали, ще ми липсват. Не знам до колко съм успяла да ги науча на анлийски. Може и да не съм била възможно най-добрият учител, когото са имали, както и те не са възможно най-прилежните ученици, но е хубаво да видиш, че си успял да ги провокираш, да спечелиш интереса им, да ги вдъхновиш да работят върху себе си, да ги накараш да искат да знаят. Защото учителят не е просто онзи nerd, който поправя грешките и дава домашно, според мен учителят е източник на вдъхновение. Това не е нещо, което човек прави за пари, а и не мисля, че може да бъде купено или платено. И естествено, че това е доста идеалистично, а идеалите обикновено не се случват... или поне не с всички. Но аз имах едни 6 тийнчета и се опитах това да се случи поне за тях.

Тук е мястото и да благодаря на моите учители - директно или косвено са ми дали много, определено повече, отколкото като ученичка съм успяла да си представя и разбера.

Така че, ако някой ще оплюва учители, да не ми се мярка. Мразя мнението, че всеки трябва да има мнение. Ако не си работил като учител, нямаш право на мнение за учителите, защото като не разбираш нещо, като не си (бил) "вътре в нещата", тогава си дървен философ, а те не струват. Хм, да речем, че стига толкова, не искам да тръгвам в посока към мизантропията си.

Както преди

2011-05-02T19:19:00.000+03:00

Липсва ми нещо. Ама то пък кога ли не ми е липсвало. Някак си не е както преди, но пък то никога няма да бъде така, както някога е било... И все пак проблемът не е, че е различно, а по-скоро, че е безлично. Не го знам то ли е, и ако е то, какво е; аз ли съм и какво точно в мен, заради мен ли е или заради някой друг.

И хората изглеждат различни, някак вече безлични, а може би аз съм безразлична. Чудя се те ли са проблемът или аз самата. Като прочетена книга са, като сериал, чийто край вече знаеш още от първата серия, някой дори се опитват да са забавни, но ситкомите са ми още по-скучни... Може би просто старите болежки около моята хронична мизантропия се засилват, нали напролет всички симптоми на всякакви болести се изявяват, знам ли...

А може би просто има някаква криза - човешка, защото напоселдък единствените усмихнати хора ми се струва, че са наркомани, пияници и луди... А може и само да ми се струва.

Понякога обаче ужасно много им завиждам и така ми се иска да се напия, да се надрусам, да полудея и тогава може и да бъда щастлива, може и да успея да пиша и снимам добре както преди, тогава може би ще може да бъде както преди...

Тук

2011-04-15T18:36:00.001+03:00

Това е държавата на фалшивата Кока Кола, менте Адидас-а с две, пет и повече или по-малко от оригиналния брой лентички, силикона, нелоялните работодатели, хейтърите, перхидрола, големите хора с големи мозъци, колкото и търбуси. Това е държавата с велика история, велика простотия и прости величия. Това е държавата на манекенките, които искат да бъдат моделки, които четат Умберто Еко и едва съставят смислено изречение. Това е държавата на мислители, които никога нищо не са измисляли, пасивни активисти, богати просяци и очевидно грозни Мис България "гърли".

Тук децата не надминават родителите си, защото пропадат заради родителите си. Тук учениците работят заедно с учителите си. Тук всички сме от село, но едва когато сме стигнали до големия град, сме разбрали, че селото е големият град. Тук лекарите лекуват според сумата, не според болестта. Тук магистрите стават продавачки, тъпаците - мениджъри, мутрите - бизнесмени. Тук бездомните кучета са на почит, домашните са гадни псета. Тук мутрите и блондинките са най-щастливи. Тук има чалга, няма поп-фолк. Тук се ходи на спа, не на планина. Тук, ако не нарушаваш закона и си изряден, значи си тъпак. Тук ако не псуваш, си невъзпитан. Тук всеки има мнение, макар че няма достатъчно капацитет за такова. Тук ако не лижеш задници, значи си добър в правенето на... "музика". Тук циганите само живеят свободно, разминават им се данъци и глоби, за което им се дават помощи. Тук децата са или дебили, или преждевременно остарели. Тук възрастните са или луди, или болни. Тук вечно нищо не е наред. Тук се кланяме на чуждото и плюем своето. Тук сме винаги най-добрите, но все сме на най-лошото дередже. Тук всеки знае много, иска малко и все е недоволен. Тук преди имаше битаци, сега има молове. Тук преди имаше баби, които продаваха домати и краставици, сега има биомаркети. Тук преди имаше кошчета за боклук, сега има еco-friendly "боклуци". Тук преди обичахме другарите от СССР, сега се кефим на пичовете от САЩ, НАТО и ЕС.

Това е държавата на скъпите квартали без улици и водопровод. Тук "може и да нямам пари за бензим, ама ще си купя Мерцедес". Тук билетчето струва колкото хляба. Тук все не е както преди. Тук любовта е по сметка - банкова сметка. Тук хартийката е по-калорична от баничката. Тук "може и да съм тъп, ама имам две висши и магистратура". Тук сме много ентелегентни. Тук много четем, ама все книги, които не разбираме. Тук много пишем, ама все глупости. Тук напоследък всички сме И фотографи, И политици, И икономисти, И професори. Тук изобщо всеки разбира от всичко, докато не му се наложи да свърши някоя работа. Тук е царството на мързела и шикалкавенето. Тук ако нямаш връзки, трябва да имаш много пари. Тук ако нямаш пари, трябва да имаш много връзки. Тук има много корупция и колкото повече се борят с нея, толкова повече става. Тук, ако нямаш нито пари, нито връзки, дано поне куфар и резервация за билет да имаш. Тук, ако решиш да останеш... нищо не ти остава, освен да станеш блондинка, силиконка, чалгаджийка или мутра.

И все пак тук не е лошо. Не и докато си мечтаеш, че има и там, където можеш да избягаш. Тук, ако не друго поне можеш да имаш мнооооого мечти - всичкото това да го няма...

Великденско

2011-04-11T15:32:00.001+03:00

Яйца са ми в главата... Не, не си мисля за някой хубав омлет с гъби и шунка, нито за яйца по панагюрски! Мисля си за яйца: за точно определени 30 яйца, как ще ги варя в леко подсолена вода и после ще ги боядисвам. Ще има и чукане, пукане, белене и много ядене.

Великеден за мен е много велик ден. Любимият ми празник. Това последното изречение не би било възможно на английски. Не знам дали е възможно и на български, но поне в моята глава си е съвсем възможно. Обичам Великден, защото е пролет и по още няколко лични причини.

Имам още доста неща в главата си - седем теста на седем тийнчета... поне седемстотин пъти се каня да ги проверя... Има и още десетки книги, които съм започнала и чета едновременно. Има и още стотина песни, които слушам на рипийт, също така няколко кахърни мисли за това, че захарта е свършила, че опрасках прекалено много сладко за един ден, че имам шкембенце, а нямам време да си напиша домашното.

В главата ми има и обувки - толкова много обувки - червени, черни, кафяви и един чифт тъмно зелени, кои да си избера... Има и някой друг шал и няколко идеи за рокли... Шапките вече ми омръзнаха, макар че и те се понавъртат в главата ми от време на време.

Има и място за някои важни хора в главата ми, както и няколко, които не би трябвало да са важни.

Откакто започнах да се подготвям за CPE, откакто картинките за speking-a бяха от Friends, все нещо се случва с приятелите ми. И откакто все нещо се случва с тях, в главата ми израстна от само себе си решението да не се меся в животите им. В главата ми изникна великото прозрение, че приятелите не са за да дават съвети, нито за да вземат приятелски решения за приятелите си, приятелите са, за да си споделят и да се подкрепят... и май ми олекна, защото аз моят си живот не мога да подредя, та камо ли чуждите...

Главата ми като цяло е пълна с по-хубави идеи, но това е защото цял един велик ден ми е на главата... и все пак е хубаво!

Разни чувства, разни хора, разни...

2011-04-07T12:19:00.001+03:00

Любовта не е за слабите и крехки души. Любовта е за силните. Любовта е война – със самия себе си и с някой друг. Атаките срещу другия, атаките на другия са просто малки подробности, но атаките - собствените ти и тези на другия, срещу теб самия са ужасно тежки. Днес обясних на кучето, че това е като да имаш кървяща лапичка след като си се блъснал в паркирана кола. Точно толкова те боли и точно толкова кърви, само че нито те боли лапата, нито си се блъснал в паркирана кола. Мисля, че поне кучето ме разбра.

Любовта е споделена самота. Една излъгана и наранена самота, която мечтаеш да можеш да признаеш, но ако го направиш, всичко свършва. Боли те, че си сам. Боли те, че и другият е сам. Но признаеш ли на другия, че си сам, оставаш наистина сам. Не знам дали е по-добре да си абсолютно сам или да си сам с някого. Илюзиите болят прекалено много – мисля, че дори и на кучето, което си мисля, че винаги ме разбира, не бих могла да обясня точно колко много болят илюзиите.

А любовта е просто една хубава илюзия. Реалността е малко по-различна, когато любовта се свежда до общо жилище: мивка с мръсни чинии, разхвърляни обувки на фона на празен рафт на шкаф за обувки, един фотьойл с купчина дрехи пред гардероб, един задръстен канал и един протекъл за баланс, куче и канапе с еднакво количество косми... Ето това е любовта. А как стана така? Дори на себе си все още не мога да го обясня... Но знам, че кучето ме разбира. И така си мисля, че не съм сама!

Това е нещо, което открих из дебрите на компютъра си и реших да постна, преди да изтрия. Мисля, че не е много старо, но не е и достатъчно актуално, но пък всъщност нищо ново... под слънцето. Надявам се скоро да не ми се пишат такива, а по-приятни неща...

Random shit

2011-03-30T13:26:00.002+03:00

Когато се умориш да пишеш, се уморяваш и от това да не пишеш. Когато ти писне всичко, започва да ти писва от нищото. Когато не намираш, спираш да търсиш и се изгубваш. Когато имаш много време да мислиш, не искаш да мислиш. Когато няма нищо, имаш само празнота. Когато нямам какво да кажа, защо да говоря...

Стоя на едно място, увисвам в нищото и падам в мрежите на собствените си мисли и чуждите думи. Защо хората не мълчат, когато нямат какво да кажат. Но аз не мога да съдя никой, макар че мен могат да ме съдят. Много думи и тежки присъди. А аз пропадам надълбоко в мисли и накрая се оплитам толкова, че ми се иска просто да бях паднала.

Хората се срещат само, за да могат някой ден да се разделят. Хората се обичат, за да усетят болката от мъчителното и неизбежно прерастване на една любов в омраза. Хората се мразят, защото си мислят, че са се наранили, а всъщност е просто защото ги е страх да бъдат наранени и да изглеждат слаби. Хората не си прощават, особено и най-вече, когато твърдят, че си прощават. Хората са всъщност всичко друго, но не и хора. И аз съм просто един малък нечовек, който среща и се разделя, който обича и мрази, който е слаб и страхлив, който осъжда и трудно прощава... И въпреки това и мен като всеки човек понякога ме боли, понякога обичам, плача и крещя... и не знам дали само на мен се случва, но се чувствам изгубена и празна, използвана и изхвърлена, незначителна и неоценена. А това е толкова изяждащо и поглъщащо ме отвътре, че не знам дали все още имам своето човешко Аз, не знам дали моето Аз си има свое собствено Ти.

Честит трети март!

2011-03-03T11:21:00.000+02:00

Честит трети март!

По принцип не съм от фатанатично настроените патриоти, но това е наистина важен празник и няма как да не го уважа! Избрах тази снимка, защото за мен именно това е българският символ, който е възможно най-личен и аз самата съм много силно емоционано свързана с него. За никого не е тайна, че съм от Шумен, така че това обяснява много неща. Ето още няколко много скъпи за мен български и типично шуменски символи:

Паметник 1300 години България

Хан Аспарух, "Тук ще бъде България"

Мозайка, пресъдаваща моменти, свързани с покръстването

Християнски кръстове

Борис, налагащ приемането на християнството

Симеон

ЧЕСТИТ ПРАНИК!

Надявам се всеки да има и своя собствена лична причина да почита този празник!

French

2011-03-02T12:48:00.002+02:00

Today: listening to French music, reading French poems and dreaming of French cheese & wine...

Vert
Verlaine

Voici des fruits, des fleurs, des feuilles et des branches
Et puis voici mon coeur, qui ne bat que pour vous.
Ne le déchirez pas avec vos deux mains blanches
Et qu’à vos yeux si beaux l’humble présent soit doux.
J’arrive tout couvert encore de rosée
Que le vent du matin vient glacer à mon front.
Souffrez que ma fatigue, à vos pieds reposée,
Rêve des chers instants qui la délasseront.
Sur votre jeune sein laissez rouler ma tête
Toute sonore encor de vos derniers baisers ;
Laissez-la s’apaiser de la bonne tempête,
Et que je dorme un peu puisque vous reposez.

Green

Here’re the fruit, the flow’rs, the leaves, and limbs
And here’s my heart, which beats for you only.
Let you not tear it up with your white hands
As humble gift it’s for your eyes lovely.

I came all bathed in morning dew
That on my brow the wind had froze.
Let me tired at your feet repose
Dream of dear times that me renew.

On your young breast let my head squeeze
Full of the sounds of your last kiss.
Let it find calm from the tempest
And me to find sleep while you rest.

ЧБМ!

2011-03-01T11:42:00.000+02:00

Честита Баба Марта!

Бели и червени, живи и здрави, с пролетно настроение!

Надявам се, че всеки има поне по една закичена мартеница, макар че моите леко пострадаха, защото вечно гладното ми кученце закуси с Пижо и Пенда... Но все пак денят ще е прекрасен, на пук на снега и всичко останало!

Снимка: Нашето детство

За приятелите... неприятелски

2011-02-27T19:18:00.001+02:00

Напоследък си спомням гимназията прекалено често. Не знам защо не си спомням по-ранните класове или по-късните години в университета. Може би защото в началните класове съм била просто едно дете, все още нищо не разбиращо, а в университета вече ми беше писнало. Но гимнаията - много хормони и много идеализъм. Там всичко беше по много - и хубавото, и лошото; и наученото, и ненаученото; и приятелите, и неприятелите.

Това беше добър увод, макар че всъщност искам да пиша за приятелите...

А писането за приятелите ми напомня за гимназията.

Имахме някакви странни предмети като "Свят и личност", което някоя от другите години беше "Философия", по някое време пък беше "Психология"... В началото имахме една ужасно слаба и ужасно млада учителка, някаква от "различните", онези алтернативните, дето слушат Depeche mode и са с къси коси... Това тогава означаваше, че е егати яката, особено имайки предвид, че е даскал. После дойде една друга - много дебела, грозно изрусена и на вид доста простовата. Така или иначе и двете ни даваха есета на болезнено банални теми като любовта, щастието, приятелството, бог и т.н. Аз пишех всевъзможни глупости и се опитвах да пиша по друга тема и да я вържа някак си със зададената. Веднъж на тема "Щастието" писах за смъртта и накрая доказах, че единственото щастие е в смъртта. Есето беше жестоко, дори учителката го призна, а съучениците ми мислеха, че съм депресарка, което сега се равнява на емо предполагам. Всъщност ми харесваше да съм неразбрана.

Всички тези теми изглеждаха толкова лесни....

Тогава...

Сега обаче ми е толкова трудно...

Човекът, когото мислех за най-добрата си приятелка в гимназията, разправя как сега е при някакви гурувци и секти, защото никога не е имала прител, с когото да сподели.

Аз се замислям и осъзнавам, че нямам с кого дори на кафе да изляза. Че приятелите ми ме търсят само когато имат нужда от мен. Че аз също ги търся, само когато имам нужда от тях. Че на мен не ми пука за техните проблеми, защото и на тях не им пука за моите. Че и на тях не им пука... (и никак не ми пука, че изречение не можело да започва с че, но и т.н.)

И ако сега трябва да напиша есе за приятелството...

Няма да се чувствам банално, няма да пиша и за това колко егоистични, затворени и неблагодарни са хората, включително и аз...

Ще стисна зъби, ще попсувам на ум, ще блокирам някой в скайпа, ще изтрия още някой друг номер в телефона си, ще преместя още 70 човека в друга листа във Facebook и ще почакам на някои да му стане скучно и да се обади за кафе, или да се появи някой проблем и все някой от "приятелите" ми ще поиска да си поплаче на моето рамо...

Добре, че не ми се налага да пиша за приятелите. Този път нямаше да ме мислят за депресарка или хейтърка. Щеше да е далеч по-страшно и много неприятелски.

The art of losing

2011-02-21T20:30:00.003+02:00

One Art

The art of losing isn't hard to master;
so many things seem filled with the intent
to be lost that their loss is no disaster,

Lose something every day. Accept the fluster
of lost door keys, the hour badly spent.
The art of losing isn't hard to master.

Then practice losing farther, losing faster:
places, and names, and where it was you meant
to travel. None of these will bring disaster.

I lost my mother's watch. And look! my last, or
next-to-last, of three beloved houses went.
The art of losing isn't hard to master.

I lost two cities, lovely ones. And, vaster,
some realms I owned, two rivers, a continent.
I miss them, but it wasn't a disaster.

-- Even losing you (the joking voice, a gesture
I love) I shan't have lied. It's evident
the art of losing's not too hard to master
though it may look like (Write it!) a disaster.

Elizabeth Bishop

2011-02-17T16:59:00.002+02:00

Защо пък точно ТОВА е най-четената ми публикация?

(не)Възможности

2011-02-10T13:25:00.002+02:00

Възможност. Ето я! Да, да, да!

Какво правиш?

Мислиш. Мислиш си какво да направиш. Обикновено подминаваш възможностите. Или те те подминават. Обикновено си мислиш, че като подминеш една възможност, това е много благородно и животът ще ти поднесе друга, много по-добра възможност. Само, че не става така, без значение ТИ какво си мислиш, защото ТОЙ животът други си ги мисли навярно. Благородните постъпки са висша форма на егоизъм, мислиш си, че правиш нещо за някой друг, докато всъщност подкупваш егото си...

Както и да е, сега имаш възможност. Каква възможност само! Чакаш я, искаш я и... какво правиш, когато я имаш?

Замисляш се и в съзнанието ти се прожектира филм. Филм за възможностите ти спрямо тази възможност...

Хващаш се за тази възможност и се опитваш да изцедиш всично от нея. Но филмът няма хепи енд. Знаеш, че тази възможност дава още много други възможности. Възползваш се и от тях, но когато самият ти нямаш възможности... Колкото и възможности да ти се дадат, нищо не се получава. Край! И на филма, и на възможностите.

Имаш възможност - мислиш какво да правиш;
Решаваш да действаш - давай;
Имаш възможност - използвай я - използваш я;
Играй - играеш в собствения си филм и...
Край!

Защо въпреки че знам, че няма да се получи, опитвам? Защо въпреки че се опитвам, не се справям? Защо толкова искам да правя нещо, което не мога?

А най-странното е защо хората ми дават възможности, след като знаят, че аз самата нямам възможности, не мога, колкото и да опитвам, колкото и възможности да имам...

Странно е, че не само при мен е така, има ужасно много хора, които са имали възможност, възползвали са се и сега правят нещо, което изобщо не разбират и не умеят...

Странно нещо са бизнесът, амбициите и възможностите...

Cold

2011-02-07T12:00:00.000+02:00

When it hurts, it hurts.
When there's nothing, then nothing it shall be.
When you're done, it's all done.
When it's cold, it's cold.
And that's it - plain and simple.

Animalistic

2011-02-07T11:57:00.000+02:00

Напоследък все повече завиждам на животните. Те са истинското доказателство за това, че простите, изчистени и обикновени неща са истинските. Когато ти се яде, ядеш. Когато ти се чука, се чукаш. Когато не ти се прави нищо повече, просто продължаваш нататък и внимаваш да не станеш нечия плячка... И така... все така...

Не знам дали животните имат чувства, дали се карат, дали се влюбват, искат ли да отслабнат, скучно ли им е понякога, трудно ли взимат решения... или не. Но ми се струва, че човекът не е съвсем най-висшият разум или поне аз, като представител, не се чувствам нито висш, нито разумен екземпляр.

Граници

2011-01-27T20:30:00.002+02:00

Казвам ти "Обичам те" често, но ти знаеш ли, че границата между любовта и омразата е много тънка. Ако ти не знаеш, скоро аз може да знам.

И аз си имам граници, колкото и безгранична да се опитвам да изглеждам.

Понякога и безграничните неща успяват да се изчерпат...

Да рефрешнем меморията

2011-01-26T20:48:00.003+02:00

Не знам дали е срамно или гордост, защото различните хора го приемат по различен начин, а и напоследък тази професия е по-скоро мръсна дума, отколкото престижна, каквато е била някога, но от няколко месеца се завърнах отново към преподаването... А може би най-странното е, че отново ми харесва - дори повече от преди.

Първата ми сериозна работа беше като учител по английски на 60-ина малки сладуранковци, които с невероятно удоволствие ми късаха нервите и ми лепваха по някое бацилче. Така, освен без нерви, накрая си останах и с хронични синозит и бронхит... е, с доста интересни истории и противоречиви спомени... а, и с един белег на ръката от опита ми да се правя на готина учителка по време на скаутската програма, когато се спусках по 20-метрова скала...

Досега, вече 5 месеца може би, преподавам на възрастни. Странното е, че преподавам по тийнейджърски учебник на възрастни, от мен се иска да им преподавам бизнес английски - бизнес, бизнес, колко да е бизнес? Ами толкова, че да се върже с преработката на мед, не пчелен мед, а за метал става дума ;)

И така - всеки ден ставам в 6, а понякога и в 5:45. Всеки ден пътувам от София до някъде между Златица и Пирдоп и после на обратно. Всеки ден научавам нови и нови термини за обработката на руда, обогатяването и преработването на метал - това е ново за мен не само на английски, но и на български.

Учениците ми са различни - някои са обикновени бачкатори, други са мениджъри, едни работят в металургията, други се занимават с логистика, охрана, човешки ресурси, сярна киселина, лабораторни изследвания, измервания, чертежи, автоматизация и т.н. Има хора, които са толкова старателни, колкото аз не съм била дори и в първи клас, когато ентусиазмът ми за училище беше най-силен. Има и хора, които са толкова незаинтересувани, колкото аз не съм била дори и в 12 клас, когато вече никак не ми беше до учене.

Вероятно за всички тях аз съм просто поредният учител, който изписва по няколко маркера на ...
ден по дъската, забърсва бързо и накрая им обяснява колко блестящо са се справили, въпреки че правят предимно грешки. Само че аз никога не забравям учениците си. Не просто, заради бисерите и смешните ситуации, в които сами се поставят, защото идея си нямат какво говорят. Помня всеки мой ученик, защото от всеки успявам да науча нещо и постоянно се опитвам да разбера дали този човек е успял да научи нещо от мен - било то нещо на английски, или нещо, което няма нищо общо с английски...

Много пъти съм ставала свидетел на това как ученик надминава учителя си, но все още не ми се е случило. Малките порастват, а когато си голям не е модерно да учиш, защото започват да ти викат зубър. Затова не мисля, че моите малки бацилковци, които вече сигурно имат повече гаджета от мен, имат повече знания от мен. Но все още се надявам, че някой от тези уморени, прехвърлили 30-те, инженери, механици, металурзи, технолози и др., ще успеят да надминат учителя си.

Знам, че това едва ли ще се случи, но пък също така знам, че съм направила всичко по силите си, за да бъде това възможно, дала съм им дори повече от необходимото за целта. Сега всичко остава изцяло в ръцете на ученика. Именно затова понякога не обичам работата си - колкото зависи от учителя, толкова зависи и от ученика, но ако само единият не се справи - и двамата се провалят.

Но стига толкова сериозни мисли, нека, както казва един от любимите ми ученици - инженери, да си рефрешнем малко меморията ;) Или както казва друг - дали ще е Cheers или Cheep up, все тая, винаги като ти е хубаво, после боли глава!

Хубавото е, че и аз научавам много от тях ;) Хубаво е и да работиш в завод, чувстваш се някак вапцаровски - като чарк в огромна машина: понякога си мислиш, че от теб зависи цялата работа на машината, понякога машината те смазва, чупиш се на малки части и разбираш, че машината работи и без теб...

И все пак е хубаво - може би, защото само след няколко дни свършва...

2008

2011-01-23T19:53:00.001+02:00

Искам си 2008. Предполагам, че скоро 2008 ще звучи като 1968.

Но аз все пак си я искам. Тогава исках и получих всичко, което исках. Знам, че човек винаги

иска да върне времето и да е нещо, което е било и не може повече да бъде. Но искам да съм онази Аз от 2008. Тя беше победила страха, или поне се бореше с него. Тя имаше мечти, а сега имам сбъднати мечти. Истински трудно е, когато нямаш за какво да мечтаеш, когато заспиваш от умора, а не с молитва за сбъдване на мечта; когато се събуждаш, защото ти е навик, а не защото очакваш именно днес да сбъднеш мечтата си...

Колко хубаво беше през 2008. Пиша това, за да не мога никога да забравя 2008. Сега това е моята мечта - да бъде 2008, да съм човекът от 2008, да правя снимки като през 2008, да пиша като през 2008, да срещам хора като през 2008, да съм храбра като през 2008 и да обичам като през 2008.

Art

2011-01-16T10:38:00.000+02:00

“There is a time to stop reading, there is a time to STOP trying to WRITE, there is a time to kick the whole bloated sensation of ART out on its whore-ass.” Charles Bukowski

No need to say anything else.

Началото

2011-01-07T20:01:00.005+02:00

Първата седмица на 2011... защо все пиша 2010....

Та... Първата седмица на 2011 накратко или ако се отдам на журналистическото в мен ще е Акцентите от първата седмица на 2011:

Пак се разболях. Ужасно много мразя да се разболявам. А пък нямам думи да опиша колко много мразя да се разболявам по празниците. Всъщност малко мразя и празниците... Но айде много хейтърско ще стане.

Roberto Fonseca, колкото и немузикална да ми звучеше тази музика, взе че ми захаресва. Че даже и много!

В главата ми все още звучат писъците на английската съседка в хотела в Банско. Все още се чудя защо пищеше, как направиха пожар и какво се случи с бебето им, но най-вече не разбирам защо с това трябваше да ми развалят новата година, и без това посрещната с кофти настинка.

Настинката се оказа алергия. След месец ще е ясно към какво.

Първите работни дни са много тежки за хората с нормална месторабота и стандартно работно време. За мен ставането в 6 и пътуването 80 км, 2 часа в едната посока направиха тези първи, иначе само тежки работни дни, абсолютно невъзможни.

Осъзнах някои много полезни неща. Учителите научават много повече от учениците си. Няма нищо лошо в това да си прост или неграмотен. Няма нищо лошо и в това да не искаш да учиш нови неща. Страшно е обаче, когато си мислиш, че знаеш всичко. Страшно е, когато решиш, че вече няма какво да научиш. Страшно е да си толкова прост, че да не можеш дори да осъзнаеш, че си прост. Уважавам хората, които са наясно с възможностите си - ограничени или не. Да, всичко това е много страшно и много просто, но да си учител на такива хора, да се опитваш да ги научиш на нещо - ето това е най-страшното и то не е просто, а направо просташко.

Искам да изкарам книжка, да си купя кола, да направя изложба и да взема няколко сертификата... Много искам, знам.

Напоследък много ми се псува, напъва ме нещо отвътре и все към този първичен инстинкт - псувнята, ме тласка. Засега се сдържам и се утешавам с мисълта, че аз поне бих псувала изискано, а не каруцарски!

Кучето ми е разгонено и не иска да яде гранули, защото покрай празниците се разглези с месце и баница с късмети. И тази година си е същият кретен. Таях големи надежди, че като стане на година ще е по-зрял и няма да иска да качва и ближе всичко и всички... Надежди - говежди, както казва баща ми.

Най-съкровените ми мечти вече се свеждат до повече сън в топло и широко легло на тъмно и на тихо; и нормална храна - не като онази, която рециклират в стола на завода, където съм assign-ата да преподавам...

Така започна 2011.

Реших, че писането на равносметки в края на всяка година е някак много тъжно. Кара ме да се чувствам все едно съм на предсмъртния си одър. Затова пиша за началото. Новото начало е хубаво нещо, колкото и лошо всъщност да е самото то.

Човек трябва да може да се самоиронизира все пак ;)

Have a shiny Christmas and a bright New Year!

2010-12-22T13:56:00.001+02:00

Раздяла

2010-12-09T20:31:00.000+02:00

Колко тъжно, колко хубаво

Преди си мислех, че тъжните неща са много хубави

Преди си мислех, че хубавите неща са много тъжни

Колко хубаво, колко тъжно

Сега си мисля за раздяла

Мисъл ли ще е

Раздяла ли ще е

Хубаво ли ще е

Тъжно ли ще е

А ти

Мислиш ли за раздяла

Хубаво ли е

Тъжно ли е

Цветовете на Етрополския балкан

2010-11-07T14:15:00.000+02:00

Етрополския балкан в черно и бяло

2010-11-07T13:58:00.003+02:00

Fall

2010-10-28T22:35:00.001+03:00

Щастлива

2010-10-07T15:08:00.000+03:00

Щастлива съм! Просто и лесно! Щастлива!

Мейд ин Чайна

2010-10-06T12:20:00.002+03:00

Животът ми е китайски ресторант. Големите червени лампи със златничко ми напомнят, че кифли и кич има навсякъде – от Китай до България. Вътре те лъха миризмата на пот, пържен лук и гранясало олио – все тая дали си в ресторант или в претъпкан трамвай. Масичките са много, но еднакви – както и хората. Покривките са бели, тук-там с някое жълтеникаво петънце и зрънца залепнал, засъхнал ориз. Е, какво да се прави никой не е идеален, затова и никой не се стреми към перфекционизъм. Менюто е оръфано. Какво хубаво може да ти предложи едно старо, омазано меню? Сервитьорката е с дръпнати очи, усмихва се и прилага всички заучени фрази, за да се разберем. Носи поръчката. Ама че китайска рецепта – с много лук и тиквички, и наистина много мазнина...

Да, понякога животът е боклук, поредният “мейд ин Чайна”, евтин боклук. Но понякога дори и евтиният боклук успява да ни усмихне.

След края на приказките

2010-09-02T14:45:00.004+03:00

Принцесите са кукли на конци. Една малка, крехка и кичозна част от героите в приказките с щастлив край. Всички искат да са принцеси и тези, които не могат, псуват принцесите и ги мислят за малки, гадни кучки. Кой знае може пък наистина да са...

Принцесите не ядат junk food, те са красиви с малко грим и нямат нужда от фитнес. Принцесите не се возят в обикновени каручки, те се возят в лъскави колесници. Принцесите не ходят по моловете, за тях разни велики шивачи създават уникални одежди. Принцесите обичат много дантела, бляскава тафта, ярки цветове и екставагантни дрехи. А дори и да не обичат – няма как, така трябва.

Принцесите са добри, мили, учтиви, възпитани, те никога не правят грешки. Принцесите са пример за всички останали. Те не ходят на работа, не им се налага да изкарват пари и да се трудят за каквото и да било. Целият им живот се изчерпва с това, че са принцеси.

Никой всъщност не разбира, че принцесите са много нещастни. На принцесите им е много скучно, защото вече имат всичко... А някой ден, когато станат кралици, най-накрая имат някакво занимание – да носят тежка корона. А когато на кралиците им стане скучно, или тежко – от тежката корона, тогава започват война с някоя друга кралица...

А приказките винаги имат щастлив край... или трябва да сме щастливи, защото такива приказки все някога свършват. И в двата случая никой не знае какво се случва с героите след края на приказките...

Четирилистна детелина

2010-08-19T21:31:00.000+03:00

Днес най-накрая успях да намеря време, желание, пръст и саксия да засадя две мушката, които от април стоят в бурканче с вода и цъфтят, макар че имат само по едно малко листенце. Засях едното, а второто беше безвъзвратно погълнато наведнъж от кучето ми. Малко се ядосах, но не се изненадах... Вечерта, след разходката, кучето ми пусна пръчката си в мини полянката от детелинки пред входа. Вземайки пръчката му, се загледах и видях една малка четирилистна детелинка. Предполагам, че това е добър реванш за изяденото мушкато. Стана ми доста гузно, че я откъснах, можеше и други да я видят и да й се зарадват. Затова реших да я споделя поне тук, надявам се да донесе щасие и късмет на всички, които я видят :)

Нямане

2010-08-16T21:28:00.000+03:00

Когато нямаш

приятели, надежди, работа, мечти, опънати нерви, удобни обувки, лак за коса, хубав парфюм, интригуващи книги, посока, цел, амбиции, хобита, интереси, отговорности, мисли, чувства, динамика

Когато нямаш... просто нямаш

Страшното е не да нямаш, а да не искаш да имаш

Изкуств(ен)о

2010-08-09T23:10:00.001+03:00

Може би тук е мястото за едно разтърсващо есе на тема ИЗКУСТВОТО, но тъй като напоследък съм в доста брутално оплюващо и леко псуващо настроение с нотки на сарказъм, ще спестя гневните си и бурни коментари относно "различните" и "изкуствени", "арт" прослойки от обществото. Защо ли? Ами... Например защото напоследък думи като "изкуство", "култура", "оригиналност", "креативност" и "различен" се използват от хора, които са по-скоро в оксиморонен дисбаланс със значението на тези думи. Има и още много причини...

Обичам да се отплесвам, особено в обяснения какво няма да кажа. Хем не го казвам, хем говоря достатъчно, за да се разбере за какво става дума. Както и да е.

Наскоро открих двама художници, които честно казано доста ме впечатлиха. На фона на гротескните картини, които ме преследват напоследък, тези изглеждат прекрасно. Не знам защо тези дни попаднах на картини от различни художниците и на всичките имаше едно и също - нещо средно между voodoo кукли и фигури от рисунки в детска градина на размити фонове в сиво или всякакви други цветове със сиви оттенъци. Доста емо! Sad, but true... или по-скоро Emo, but true!

На Франц Марк попаднах, докато си търсех скин за лаптопа. Кучето мина през капака и сега има спешна нужда от какъвто и да е вид маскировка. Ф. Марк е немец, даже малко ми звучи като Маркс. Повечето му картини са с животни, много цветни и всичко е леко квадратно. Напоследък е доста модерно да си природозащитник, почти толкова колкото да разбираш от "изкуство" или да си "различен". На мен неговите картини ми напомнят за Пикасо. Един по-подреден и умерен в квадратността и безформеността си Пикасо със сериозни симпатии към зоологията. А може и да е абстрактния, художествен вариант на Дарвин. Това естествено са мои лични, непрофесионални мисли. Ето няколко картни, които на мен ми допадат най-много

На Томаш Сетовки не помня как точно попаднах. Дори не съм сигурна дали Tomasz Setowski е точно Томаш Сетовски, но картините му са много приятна метафора за ума и очите. Той е поляк и стилът му ме отвява към Дали и Куш. Полякът рисува главно мадами, построени от множество сгради, както и клоуни, циркови атрибути и персонажи. Много феерия и изящество, както и скрити метафорични и двусмислени идеи.

Ще видим на какво още ще попадам в бъдеще, дано само не са черни квадрати на бял фон.

10

2010-07-30T20:12:00.003+03:00

Днес си дадох сметка, че за последните 5 години съм сменила почти 10 работни места. Това са 10 различни компании, 10 работодателя, 10 вида условия и изисквания, 10 договора, 10 типа колеги, няколко изцяло различни сфери, 5 години от “най-хубавите” в живота на човек и два града всеки “на другия край на България”.

От тези 10 местоработи, за тези 5 години, “между двата края на България” научих доста неща – повечето от тях безполезни за кариерата ми, но важни за личността ми.

1. Няма работа, която да ти харесва. Има заплата и колеги, които биха могли да ти се харесат.
2. Колкото повече искаш да се “развиваш”, толкова повече задници трябва да си готов да лижеш.
3. Колкото по-висока позиция заемаш, толкова по-голяма кучка трябва да си. “Кучка” в целия еклектичен диапазон от значения на определнието.
4. Каквото и да правиш, колкото и да се стараеш, не можеш да отговориш на всички очаквания и няма как да угодиш на всички.
5. Ако нещо не върви, не си мисли, че проблемът е в теб и с повече бачкане ситуацията ще се промени. В момента, в който усетиш, че не върви... gone, baby, gone или run, baby, run, все тая!
6. Работодателят и мениджърът винаги са прави! Бъди готов да им се кланяш, да палиш свещи и да се молиш за благоразположението им спрямо теб и усилията ти.
7. Винаги ти си виновният. Винаги ти носиш отговорността. Ако можеше всеки в компанията да се оправдае точно с теб, би било прекрасно. Жалко, че само около 10 човека имат тази възможност.
8. Колкото и да висиш в офиса, никога няма да е достатъчно. А работата никога няма да свърши.
9. Трябва да се впишеш в екипа. Той обикновено се състои от една стая, в която единственият шум е цъкането на клавиатури и мишки. Нека вписването в екипа започне сега! Мисля, че ще е по-успешно да се впишеш във всички възможни окръжности в пространството, отколото в такъв екип.
10. Нищо не се получава с връзки. Всичко се получава с корабни въжета. Ако по-голямата част от служителите са познати, приятели, съученици, братовчеди, бивши гаджета и т.н. на шефа или мениджъра, а ти не си, дай си сметка, че скоро ще се появи някой “познат” кандидат с повече опит и умения за твоята позиция.
11. Ако се окаже, че си допуснал фатална грешка, докато си бил в отпуск... Ако си изпълнил точно поръченията на the boss и се отново се окаже, че поръчаното ти е най-фаталната възможна грешка... Някой работи в името на кауза, свързана с многото ти грешки.
12. Лошо впечатление правят отпуски и болнични. Мноооого лошо!
13. В момента, в който решиш да напуснеш, се превръщаш в public enemy.
14. Ако ще искаш препоръка, спести си услията – както на себе си, така и на “препоръчителя”. Последната беше 6 реда дълга.
15. Наложи си автоцензура. Гледай да не засягаш с колеги теми като заплати, отпуски, болнични, повишения, бонуси и др. Вероятно ти предстои разговор с шефа. Малко по-невероятно, но все пак възможно – наказание или уволнение.
16. Колегите изглеждат готини. Само така изглежда! Все ще се намери някой, който те дебне за гаф и докладва на “когото трябва”. Все някой използва маската на доброжелател, за да се издигне – както в йерархията, така и в очите на останалите.
17. Ако на първия си ден не получиш трудова характеристика за позицията си, значи и те не знаят какво се иска от теб. Затова всеки има право да иска всичко, абсолютно всичко – от правене на кафе и миене на чаши до “взимане на важни решения под стрес”.
18. Обикновено много “креативните” позиции са всичко друго, но не и “креативни”. Макар че “много напрегнатите” позиции определено са мнооогоооо напрегнати.
19. Българските работодатели са като всички останали българи – не могат да се отърват от Байганьовщината. Те не просто се опитват да те прецакат, те те прецакват съвсем откровено и очевидно.
20. Колкото по-ниска позиция заемаш, колкото по-малко хора биха работили подобна работа, толкова по-малко конкуренция, интриги и проблеми. Естествено, толкова по-малка е и заплатата.

Sad, but true! Прекалено субективно, но както многократно се е установявало няма нищо обективно, няма такова нещо като “ничия гледна точка”. Всяко твърдение и мнение принадлежи на някого, това са моите. Надявам се, че бъдещето ще опровергае 5-годишният ми опит.

Ако някой от четящите разпознае себе си и се обиди, напомням, че имам пълната свобода да пиша и разпространявам мнението си. Всеки има свободата да интерпретира написаното както намери за добре, всеки има свободата да не се съгласи. Имам и свободата да лиша тези свободни хора от свободата им да коментират този мой пост. Той е просто, за да изхвърля негативните си мисли-отпадъци в блогът-кошче. След като напиша нещо тук, то остава единствено и само тук и мислите-отпадъци не ме занимават повече.

The Super Mario music

2010-07-23T14:43:00.000+03:00

Антисоциално и безблогово

2010-07-20T21:14:00.001+03:00

Събуждам се с Фейсбук и още преди закуската, кафето, но поне след разходката с кучето, проверявам няколкото си пощи, шпионирам приятелите, познатите и непознатите си чрез нюзфийд-а си, после обсъждам по-интересното от същия с разни хора в Скайпа... А някога се събуждах, излежавах се, пиех кафе, отварях прозореца и гледах слънцето.

Вече за трети път деактивирам Фейсбук акаунта си. Лишаването от Фейсбук и клюкарския нюзфийд е решение, което няма значение дали е грешка или не. Може да се живее и без Фейсбук! Омръзна ми да чета как след като някой пръдне, всички останали се насират. Писна ми от тестчета. Някак си започнах да се чудя дали хората около мен не са бавноразвиващи се малоумници, след като поне 10 пъти статусът ми е бил: "Игнорирам всякакви апликейшъни!" и поне още милион пъти съм го споделяла на живо, "фейс ту фейс". Но въпреки това всеки ден все някой се изкушава да ми прати покана за някоя Ферма, за събитие или група от рода на "Горките бездомни кученца". А аз обяснявам колко ги мразя, защото имам домашно куче и няколко месеца, докато беше малко, се чудех какъв маршрут да избера, за да избегна нападението и сблъсъка с тези същите "горкички бездомни кученца". Една от Фейсбук "приятелките" ми беше написала: "Моля, спрете да ме каните в групи против Турция и турските сериали, аз съм от Турция". И при мен често има такива ситуации.

Любимият ми Фейсбук момент: "Ахмед Хасан Али Чингиз Хан wants to be friends with you". Е, аз пък не искам. И тогава се оказва, че това било приятелче от детската градина със смешно-оригинален псевдоним и неразпознаваема снимка. Щом се срещнем в родния ни град, не ми говори, защото не съм го аднала.

Често има и други сърдити: "Ама как можа да ме тагнеш на тая грозна снимка, сега всички ще видят, че имам пъпка" или "Аз ти пратих сърчице/мече..., а ти не ми прати нищо"...

Понякога ми е смешно, понякога неразбираемо тъпо, когато на фона на някакво изображение се натагват наред 30/40/50 човека. Колко мил жест, че си попаднал и ти там. Да се чудиш - да се радваш ли или какво?

Най-жалкото е, че и хора на възраст, да речем около 40/50-годишни, се изтипосват с Фейсбук профили. Истината е, че се изумявам колко скука и свободно време имат - дори и те успяват да нащракат няколко "муцунки" в огледалото в банята. Хм, мислех да не го споменавам, но явно просто няма как. За мен снимките "нацупени устнички в огледалото в банята" са нещото, което най-много дразни. Това, по мое мнение, е някакво болестно състояние, "синдромът на кифлата". Грозно, ужасно и отблъскващо. За няколкото години във Фейсбук успях да се нагледам на подобни снимки, както от жени, така и от мъже. Представители и на двата пола се снимат сами в огледалото, с онзи поглед, който кучето ми придобива, когато му натикат термометър в дупето, и леко нацупени устнички... Ако има облекло, то е само леко загатното и разкриващо доста неща - невинаги лицеприятни и естетически издържани. Както обаче исках да кажа, най-тъжното е, че сериозни и интелигентни хора на стабилна възраст, по нищо не отстъпват на 15-годишните кифли... В случай, че някой се съмнява в думите ми, ще си активирам акаунта и ще покажа какво имам предвид.

Фейсбук за мен просто се превърна в една "социална" помия. Напоследък някой ми каза, че съм била прекалено интровертен човек. Аз лично се чувствам слаба, когато "куцо и сакато" знае какво изпитвам и мисля. Затова не споделям лична информация с почти никого... Това обаче е една друга тема, която гледам да не обсъждам. Защото освен от Фейсбук акаунта си, можеби скоро трябва да се отърва и от блога си. Тук преди можех да напиша абсолютно всичко, без никакви грижи, притеснения и задръжки. Сега обаче знам, че голяма част от хората около мен четат написаното тук. Преди беше лесно - никой от познатите ми, никой от реалния ми живот и свят, не идваше тук. Преди тук беше моето кошче за мисли и чувства-отпадъци. Сега знам, че не мога да пиша за днес, нито за вчера, защото случилото се касае и други хора, които аз не искам да познаят себе си в редовете ми. Искаше ми се да имам нещо като онлайн дневниче. Хубаво е, когато разни непознати хора четат и споделят мислите си тук с мен. Но е ужасно, когато блоговете се използват за разчистване на сметки. Никой не иска близките му да четат дневника му...

Ако издържа без Фейсбук, може и да успея да се разделя с дневничето си от 3-4 години...

Пуши ми се!

2010-07-19T22:58:00.001+03:00

Една мисъл ме измъчва цял ден: ПУШИ МИ СЕ! То да беше само една... и да беше само тази... да беше и само днес...

Някои плачат, други крещетят, трети пият, пушат... На мен никое от тези activities не би ми помогнало... И все пак - пуши ми се!

И вместо цигара слушам американска чалга от 90те, която скандира Run, baby, run...

Не мога да пуша, когато вече съм изпушила, не мога и да избягам от другите, когато съм избягала от себе си...

Run, baby, run, ти поне можеш да бягаш от мен!

Happy birthday to me!

2010-07-15T11:42:00.001+03:00

Happy birthday to me!

I still haven't got what I wished for last year, but I've got more than I've ever imagined I could have. I have a loving and understanding family. I have a nice house where I feel home. I have the dog I've always dreamt of. I have the person next to me always holding my hand. I have loyal friends. I have travelled and seen many beautiful places... I still haven't found the job that would make me feel useful and complete. And the more I search, the less hope for finding it I have. But it is really good to have a goal or a dream, something to chase, to seek, something to make you think...

Happy birthday to me! I hope I find what I am looking for. And when I do, I hope I can find something new to look for. I believe everybody has a dream. We are what our dreams are, we are as big as our dreams are. I will never even try to imagine a world with no dreams!

Now I should go to the kitchen and stat preparing my biscuit cake. :)

1978

2010-06-30T20:41:00.001+03:00

Няколко странички от "Мечо Пух", излязла през 1978. Книжката е на брат ми, а може и на сестра ми. Открих я, докато се ровех из детски книжки и се чудех на соц. маниера на илюстрирането им.

За моралните щети...

2010-06-18T16:33:00.003+03:00

"Колкото по-големи лайната, толкова по-мака щетата... моралната, де!"
Дзифт

Моето щастие

2010-06-14T19:24:00.002+03:00

Моето щастие има няколко лица, няколко имена...

Моето щастие е като тик – дефект, който периодично се появява, необратим и неизбежен. Може би и затова толкова се опитвам да го прикривам.

Моето щастие е само за мен. Не съм от хората, които говорят за щастието си. Не съм и от хората, които показват щастието си. Не съм и човек, който би споделил щастието си.

Моето щастие е непълно, или не го осъзнавам, или го осъзнавам едва след като отмине. И все пак знам, че го има.

Моето щастие е дълбоко. Като морска вълна – пенлива, солена и буйна. Като водовъртеж – поглъща те и те дави.

Моето щастие е музика – онази песен на рипийт, която никога повече няма да слушам и няма да харесвам. Никога, освен сега, освен милионите пъти, които ще я чуя за няколко дни.

Моето щастие и аз понякога бягаме в различни посоки, но Земята е кръгла и светът не е чак толкова голям. Моето щастие и аз понякога се срещаме и тогава сме толкова щастливи... Аз и моето щастие!

Piano bliss

2010-06-11T19:36:00.001+03:00

Chopin - Fantasie

Dalla - Caruso

Мémoires d'école...

2010-06-09T22:12:00.001+03:00

Мémoires d'école...

POUR TOI MON AMOUR
Je suis allé au marché aux oiseaux
Et j'ai acheté des oiseaux
Pour toi
mon amour
Je suis allé au marché aux fleurs
Et j'ai acheté des fleurs
Pour toi
mon amour
Je suis allé au marché à la ferraille
Et j'ai acheté des chaînes
De lourdes chaînes
Pour toi
mon amour
Et puis je suis allé au marché aux esclaves
Et je t'ai cherchée
Mais je ne t'ai pas trouvée
mon amour...

Life of my own

2010-06-07T18:05:00.001+03:00

Стара песен, напомня ми за старите времена, добре описва и някои нови чувства...

All your purposes are gone, nothing’s
Right and nothing’s wrong
Nothing ventured, nothing gained
Feel no sorrow, feel no pain
Kiss me while I’m still alive
Kill me while I kiss the sky
Let me die on my own terms,
Let me live and let me learn
Now I’ll follow my own way, and I’ll
Live on to another damn day
Freedom carries sacrifice,
Remember when this was my life Looking forward, not behind
Everybody’s got to cross that line
Free me now to give me peace,
Keep me caged and free the beast
Falling faster, time goes by,
Fear is not seen through these eyes
What there was will never be,
Now I’m blind what can I see

Лято - да има!

2010-06-05T01:45:00.000+03:00

Мечтая си за лято.
Кафе с лед под сянката на стар и мъдър кестен, може да е лимонада, няма да откажа. Празни улици и празни пейки в парка, а хората са си отишли някъде далеч или са просто в отпуск, някъде си на почивка.
Бели сандали с дълги връзки и мидички, рокли на цветя, поли с мъниста, плетени чанти, сламени шапки, малко грим и небрежно вързана коса... Ще има кой да ме обича, гушка и целува. Ще има тук-таме и малко пот – лято е, не може без това. Ще има даже малко „Оф, че жега”, но и без това не може. Ще има много пясък, много сол, море, вълни и пяна. Ще има малко планини, поля, умора, тежки раници и много път. Ще има много снимки – залези, пейзажи... портрети не обичам, хора не обичам да снимам, а и хората не обичат да ги снимат. Ще има малко „Как искам Cannon D1000”. Ще има малко July morning, малко Рожден ден и малко Имен ден. Ще има много „искам да ходя боса” и малко „Къде ми е крема против слънце, пак изгорях”. Ще има много музика – малко джаз, малко френски изпълнения и малко испански. Ще има изплезило езика куче, изкъпано със студена вода против жегата, което спи на тераската. Ще има летни пижами на мечета от кака и жълт чаршаф на слънчогледи от мама. Ще има и някоя интересна книжка и поне една свещ за романтика. Ще има вечери с кучето на балкона. Ще има цъфнали цветя, ако кучето не ги изяде, дъжда не ги удави и аз не ги изсуша. Ще има и малко мухи и много комари. Ще го има и непреодолимият страх от змии. Ще има да им подсвирквам да бягат, докато ходя из подозрителни полянки. Ще има малко колело с голямо дрънчащо и друсащо се звънче. Ще има безсънни нощи – заради жегата, заради бебето на съседите и заради хъркането на Явор. Ще има ранно събуждане, заради Роджър, който иска разходка точно 8:00...
Ама нека да има! Нали е лято!

Delete

2010-06-02T22:56:00.000+03:00

I have just deleted my Facebook account... for a second time. I hope there will be no need to do it for a third one. If I could, I would delete many other applications from my life, many more people and memories...

I wish I had a Delete button, or at least CTRL/Z...

Никога достатъчно

2010-05-25T17:45:00.001+03:00

Една лъжица никога не е достатъчна за една уста. Една чиния, дори препълнена, никога не е достатъчна за търбух-бездънна яма. Една чаша, дори преливаща, никога не е достатъчна за безкрайна жажда. Една маса никога не е достатъчна за свински незадоволим апетит…

Една семпла красота никога не е достатъчна за цялата тази пошла грозотия.

Доброто никога няма да бъде достатъчно, за да се пребори със злото.

И това вече ми е повече от достатъчно!

Дъджовно

2010-05-18T17:57:00.001+03:00

Малко ми е скучно и много ми е писнало… от дъжда. Нека да бъде от дъжда, за да не използвам това тук за саморазправа с хора, с които не бих искала да се разправям.

Напоследък все вали. И хората все мразят дъжда. И аз все слушам как напоследък все вали. И все слушам как хората мразят дъжда.

А аз не мразя дъжда, мразя само хората, само понякога – когато вали, когато мразят дъжда.

Не ме е страх от студа. Не ме е страх от дъжда. Не ме е страх, че ще се измокря. Страх ме е само от гръмотевици. Но сега говорим само за дъжд.

Обичам дъжда.

Имам само развалени чадъри, защото хубавите или ги забравям някъде, или ми ги крадат. Винаги вали, когато нямам чадър. Не обичам, когато вали и духне вятър – чадърът ми се обръща, връхлита ме ураган от капки дъжд, вятър и разрошената ми от всичко това коса…

Когато вали, по улиците започват да се стичат кални вадички, образуват се локвички, в които колкото и да внимаваш, цопваш мощно…

И все пак има някаква романтика в дъжда, разваления чадър, локвите… Кучето ми също обича дъжда – къпе се в локвите, души вятъра и не забелязва капките дъжд.

Единственото, което не харесвам в дъжда, е че когато вали, хората затварят и без това затворените си пространства и се самозадушават вътре. Например, в трамвая, когато вали е ужасно. Всички прозорци са затворени, вътре се получава някакъв вакуум, който е смесица между миризмите на всички нас там вътре… А навън в студено и свежо.

Навън има дъжд.

И вътре в мен май вали, струва ми се, че е някак облачно. Дано само остане спокойно, без гръмотевични бури.

Technorati Tags: Rainy mood

Sorry, beautiful!

2010-04-21T17:14:00.000+03:00

I do not feel sorry for people who are ugly and want to be beautiful. I feel sorry for people who are beautiful and want to be more, and more, and more beautiful.

I do not feel sorry for people who are ugly and do nothing to be beautiful. I feel sorry for people who are beautiful and do everything to be more beautiful.

I find beautiful people really ugly cause beautiful is never enough for them, cause "more, and more, and more beautiful" one day turns into something really ugly.

I still do not know why people cannot realize that appearance is just the package and what really matters is the product inside it?!?

The way I saw and felt it

2010-04-19T16:19:00.001+03:00

Let's go get lost

2010-03-26T16:37:00.000+02:00

Карта на вселената

2010-03-14T20:15:00.003+02:00

Затварям очи и малко преди да заспя, обичам да гледам онова, което се появява под затворените ми клепачи. Сигурна съм, че на всеки се е случвало. Просто затваряш очи и ако има светлина, под затворените клепачи се появяват много абстрактни сенки и фигури в жълто-червеникаво-оранжево. A ако е тъмно под затворените си очи можеш да видиш чертички, точици и всякакви такива странни неща в синьо-зеленикаво-черно.

Когато бях малка и ходех на народни танци, треньорът ни караше да си затваряме очите за около 10 минути, да се опитаме да видим ясно нещото, което се появява със затворените си очи, да го запомним и да му го разкажем. Той ни казваше, че всичките тези точици и чертички представлявали карта на вселената и всички ние я имаме винаги в главите си. Когато се изгубим, просто затваряме очи и винаги ще имаме карта на целия безкрай, на цялата вселена, на целия свят... Бях забравила това. Вероятно защото дори и като дете не съм го вярвала.

Обикновено, когато пътувам и се опитвам да заспя, а не мога, обръщам голямо внимание на чертичните и точиците, които виждам със затворени очи... Как само звучи - да виждаш със затворени очи!

Много ми е приятно, когато затворя очи, слънцето грее срещу мен и аз виждам под клепачите си красиви топли цветове. Дори и вечер е приятно - когато е тъмно виждам синьо-зелени неща.

Иска ми се да можех да ги снимам... всички тези видения на затворените очи. Предполагам, че при всеки са различни. И всеки ги оприличава на различни неща...

Някои вярват, че са карта на вселената, други, че са чертички и точици, трети може би не вярват, със сигурност има и такива, които ще кажат, че никога не им се е случвало...

(Anti?) Valentine's day

2010-02-14T15:03:00.011+02:00

Синьо

2010-02-01T17:30:00.005+02:00

Обвивам нощите си в синьо, за да може в черното на тъмнината да не влезеш точно в моите нощи. Защото те са само мои и са само сини. А ти си отдавна избледнял безцветен призрак и виждаш само черно. Черното не е цвят, а тъмнината, в която всеки призрак намира врата, за да се вмъкне в цветовете на живота. Не идвай тук, в мойто синьо, в моя сън, в моя живот - тук няма тъмнина, няма черен мрак, няма мътни нощи... Има само синьо, много синьо... Синьо като пролетно безоблачно небе, като бездънно море, като мека пеленка на бебе, като кристалните очи на баба ми, като сълзите на майка ми... Върви си, не разваляй мойто синьо, и аз не ще си позволя да цапам твойто черно с мойто синьо... Отиваш си, стопяваш се в черното на тъмнината, аз знам - и тя ще се стопи със светлината, не чувам вече шумове от твойте стъпки, не ме побиват ледени тръпки... Отиваш си, оставам само аз - обвита в мойто синьо, но някой ден и аз ще си отида, ще си отиде и мойто синьо, защото цветовете избледняват - дали от сетлината, или някъде в тъмнината. Душите ни остават да живеят вечно - стопяват се в безцветни призраци или политат с ангелски крила от светлината... Но дотогава имам още много дни и нощи, които ще обвивам в синьо, за да ги скрия от черното на призраци и демони.

The sound of Nokia?

2010-02-01T17:25:00.002+02:00

Поредното доказателство, че всяко ново нещо е добре забравено старо - а и класиката винаги е на мода ;)

2010-01-26T19:26:00.000+02:00

Знам

2010-01-18T23:11:00.005+02:00

На Я. - онова в МариЯна

Има много неща, които не знам. Има и още много неща, които не искам да знам. Има и много неща, които знам - без значение дали искам да знам или не.

Знам, че обичам да слушам, но мразя да слушам за себе си. Знам, че мога да изслушвам мнения, но не мога да слушам мненията за себе си. Знам, че ми харесва да бъда себе си, но винаги се опитвам да избягам от собственото си Аз. Знам, че обичам да си стоя вкъщи, но мразя затворените пространства. Знам, че искам да съм сама, но само, когато имам път пред себе си. Знам, че обичам да имам власт, но никога не бих я наложила върху който и да било. Знам, че обичам себе си и това, което съм. Знам, че познавам добре качествата и недостатъците си. Знам, че успявам да живея с тях... И въпреки всичко, което знам, аз знам, че не мога да се понасям. Аз знам, че ти също знаеш... всичко това... Тогава вероятно трябва вече да знам, че и ти не можеш да ме понасяш... Но аз просто не искам да го знам. Така ще си мисля, че и ти не искаш да го знаеш...

Без мечти

2010-01-13T19:16:00.005+02:00

Посветено на мен, онази Аз от преди

Дните ми минават бързо. Всичките стават все по-еднакви. Утро след утро, залез след залез. Сънища и кошмари се сливат с живота наяве. Изреждат се дните, а заедно с тях покрай мен минават много чаши – празни, пълни, изпити, недопити, изгарят много свещи – дълги и тънки, къси и дебели, цветни и безцветни... Когато получих всичко, което исках, реших да се отърва от единственото, което не исках. Оттогава животът ми не е мой, аз не съм себе си, дните и нощите се изгубиха в безвремие. Грешка ли беше онова тогава или сега живея в грешка? Преди имаше въпроси, нямаше отговори, а многоточия. Сега имам всичко, но нищо не ме интересува. Нямам въпроси, нямам отговори, нямам многоточия... Исках това, мислех, че е спокойствие. А то не е нищо друго, освен самото нищо, голяма празнина, в която няма място за мен и моя живот, за дните и нощите ми , за чаша чай, за горяща свещ, за въпроси, отоговори... и дори за многоточия...

Толкова е хубаво да искаш, да мечтаеш, да имаш цел, да очакваш нещо да се случи, да си лягаш с мисълта, че искаш да сънуваш как то ти се случва, да се събуждаш с молитва да се случи точно днес... А когато един ден се случи... всеки друг ден след този сякаш няма смисъл. Нищо няма смисъл без мечти. А всъщност трябва да съм най-щастливият човек на света - защото всичките ми мечти вече са се сбъднали. Но как да живея без мечти?

My doggie

2010-01-11T23:01:00.001+02:00

Roger!

Спасение

2010-01-11T17:26:00.005+02:00

Мисля и нищо не измислям.
Пиша и нищо не написвам.
Чакам и нищо не дочаквам.
Искам и не получавам.
Търся и не намирам.

Стоя на едно място и наблюдавам как светът се движи - бързо, рязко, страшно. А денят и нощта се сливат в живота ми. Призраци щурмуват душата ми. Ненамерили покой духове крадат въображаемите ми миговете спокойствие и развалят престорените и насилени мимолетни пориви на щастие. Страхове и черни мисли се гонят в главата ми. Сънувам фалшиво щастие и мисълта, че то съществува, макар и насън крепи привидно будния ми живот. От лавицата на стената виси заглавието "Черна книга" и макар да не съм я чела, написаното се изсипва в съдбата ми със страшна сила. Черни букви за черни сили - демони, призраци, заклинания и клетви, се стоварват върху мен... и тежат. Букви, знаци, цели изречения, черно, гъсто мастило... изливат се върху мен, блъскат ме, смеят ми се, крещят, удрят ми шамари, изпиват кръвта ми, разкъсват тялото ми, гласовете им бучат в ушите ми...
А аз...

Аз мисля и не измислям...
Пиша и не написвам...
Чакам и не дочаквам...
Искам и не получавам...
Търся и не намирам...
спасение.

Винаги

2009-12-04T23:05:00.001+02:00

Понякога правиш грешка. Понякога повтаряш грешка след грешка. Понякога опитваш да поправиш грешките си... и понякога отново грешиш. Понякога съжаляваш за поне една грешка. Понякога плачеш и се смееш едновременно. Понякога има значение дали плачеш и се смееш едновременно или се смееш и плачеш едновременно. Понякога обаче няма никакво значение. Понякога даже нищо няма никакво значение, защото понякога само една малка грешка е всичко, което някога е зависело от теб. Защото понякога, допускайки една малка грешка, никога повече нищо не зависи от теб... Понякога ти си аз и аз съм ти. Тогава кой греши понякога, кой плаче понякога...? Понякога „понякога” се превръща във „винаги”. Винаги грешим и винаги ще е така...

Tout le monde

2009-11-01T20:10:00.001+02:00

Tout le monde est une drôle de personne,
Et tout le monde a l’âme emmêlée,
Tout le monde a de l’enfance qui ronronne,
Au fond d’une poche oubliée,
Tout le monde a des restes de rêves,
Et des coins de vie dévastés,
Tout le monde a cherché quelque chose un jour,
Mais tout le monde ne l’a pas trouvé,
Mais tout le monde ne l’a pas trouvé.

Il faudrait que tout l’monde réclame auprès des autorités,
Une loi contre toute notre solitude,
Que personne ne soit oublié,
Et que personne ne soit oublié

Tout le monde a une sale vie qui passe,
Mais tout le monde ne s’en souvient pas,
J’en vois qui la plient et même qui la cassent,
Et j’en vois qui ne la voient même pas,
Et j’en vois qui ne la voient même pas.

Il faudrait que tout l’monde réclame auprès des autorités,
Une loi contre toute notre indifférence,
Que personne ne soit oublié,
Et que personne ne soit oublié.

Tout le monde est une drôle de personne,
Et tout le monde a une âme emmêlée,
Tout le monde a de l’enfance qui résonne,
Au fond d’une heure oubliée,
Au fond d’une heure oubliée

Виждала съм...

2009-10-15T22:16:00.003+03:00

(На дядо ми)

Виждала съм как човек умира. Виждала съм как кожата побелява, после посинява. Виждала съм как близки и далечни, чужди и свои ронят сълзи и нареждат слова. Виждала съм как обикновени хора играят театрални постановки – без сцена, без сценарии, без да има нужда да са актьори, камо ли талантливи. Виждала съм как се смеят хора, докато плачат. Виждала съм как страдат хора, които никога не плачат... Виждала съм как умира човек. Виждала съм как животът продължава.

Виждала съм как светлината гони тъмнината. Виждала съм как светлината убива хора. Виждала съм как мракът носи спокойствие. Виждала съм как красотата е една лъжа. Виждала съм как понякога грозното е само покривка, под която се крие нещо истинско и красиво.

Виждала съм как се ражда живот. Виждала съм как се отнема живот. Виждала съм как новороденото поема първата си глътка въздух. Виждала съм как старец издъхва. Виждала съм как любовта се превръща в омраза.

Виждала съм себе си в огледалото. Виждала съм душите на много хора...

Защо са ми тези очи? За да виждам онова, което никой никога не би искал да види?

Човек вижда само това, което иска да види... Човек е такъв, какъвто иска да бъде и светът е такъв, какъвто си го направиш... Това никога не съм го виждала...

Мечтая...

2009-10-12T20:28:00.003+03:00

Вече не мечтая, както преди... Сега мечтая сутрин да се събуждам в стая, чиито стени са построени от прозрачен, чист, свеж въздух и в него летят меки, пухкави, бухнали облачета. Мечтая да се събудждам в стая, в която вместо прозорци, на всяка стена има по едно слънце. Мечтая да се събуждам и над себе си вместо таван, да срещам с поглед усмивките на безброй звезди и планети. Мечтая да спя не на легло, а на полянка с току-що подала стръкчета тревичка. Мечтая сутрин, ставайки от леглото си, да докосвам с пръстите на краката си не пода, а кротките вълнички на бистро поточе. Мечтая всеки ден, излизайки с усмивка, да срещам усмивки навън, да се прибирам с усмивка след един приятен и спокоен ден... Мечтите сбъдват ли се?...

2009-10-11T14:28:00.000+03:00

9

2009-10-05T23:05:00.005+03:00

Вися на спирка в забутан квартал и чакам автобус, на който хора рядко се качват. И въпреки това спирката е заобиколена от чакащи – няколко мургавки жени с черни, лъскави впити панталони, високи токчета и ярки, шарени блузи – я с деколтета, я с голи раменца. Гримът им е силен и някак отблъскващо тежък, но все пак се свечерява. Вече не съм от “нормалните” хора, които от време на време, пък дори и през седмицата, водят нощен живот. Хрумва ми, че може би остарявам и ме обхваща някакъв гняв към работата, която напоследък е лошата изненада, случваща се всеки ден.

Поглеждам си часовника нервно и установявам, че за по-малко от две минути в главата ми са преминали милиони мисли – повечето радикално песимистични. Поглеждам си телефона и очаквам всеки момент да звънне някой “позитивен” и да занарежда звънливо розови думи за един розов свят, в който най-лошото, което може да ти се случи, е да видиш слон – розов и летящ. Понякога се ядосвам на “позитивните” розови хора, понякога им завиждам, понякога даже им вярвам, но обикновено просто ги мразя. Защо ли? Просто защото се чувствам виновна, че не мога да съм като тях...

Автобусът още го няма. Обръщам се на другата страна, за да не зяпам с вцепенения си от затъпяване поглед мургавелките. Зад спирката има сладкарница “Неделя”. Понякога изпитвам ужас като трябва да ходя там – не обичам торти. Сладкарничката е готина, добре подредена – поне отвън така изглежда, до нея – вход на висок блок, вратата е широко отворена и едва ли някога е била затваряна. Обръщам се да погледна дали автобусът не се задава някъде в далечината поне. И виждам как позната ме подминава. Не знам дали от мързел, отегчение или просто от безразличие нямам намерение да тичам след нея и да викам по улицата моето догонващо “Здрасти”. Следя я с поглед докато накрая става една малка точица, а после завива в някаква пресечка.

Спомням си първото си пътуване с автобус 9. С една приятелка искахме да стигнем от университета до зала Фестивална. Качихме се и накрая отидохме до Булгарплод, шофьорът ни гледаше подозрително в огледалото и на връщане ни каза къде да слизем и никога повече да не се качваме на 9 за зала Фестивална. И сега, това е вече второто ми пътуване с 9... ако все пак дойде. Започвам да нервнича, изведнъж чантата ми натежава, нося цвете и се изнервям, че е прекалено обемно и ми пречи...

Изобщо за 20-минутното си чакане успявам да прекарам през съзнанието си всичките си съществуващи проблеми, дори да измайсторя сама за себе си още много, сякаш не са ми достатъчни наличните. Автобусът обаче не идва и аз продължавам да задълбавам в проблемите си и стигам до извода, че решенията на проблемите са като автобус 9 – или закъсняват, или аз не мога да ги дочакам...

Накрая автобусът идва... И все пак няма хепи енд. Просто в автобуса между умората от новата си работа, която е по-кошмарна и от старата и отчаянието от еднообразието на живота ми за последната година, осъзнавам, че съм забравила себе си. Вече не рисувам, не си говоря толкова с хората, не пътувам, не пиша, не ям шоколад, не карам колело, не правя хубави снимки, не мечтая, не кроя планове, не искам нищо от никого... Но пък все пак има надежда – както винаги не знам какво искам. Слязох от автобуса и бях горда със себе си, че въпреки зоркият ми поглед, който сканира всеки качващ се за потенцилен контрольор, съм успяла да разбера, че най-големият проблем, който имам в момента съм самата аз.

В сряда отново ще ползвам услугите на автобус 9. Ще се постарая даже билетче да имам – може пък и разрешение на проблема си да намеря (и това, ако не е позитивно :P)!

В единствено число

2009-10-03T10:41:00.003+03:00

Аз. Едно. Един ден. Една светлина. Една сутрин. Един прозорец. Една възглавница в едно легло. Един сън, един дъжд с много капки и едно многоточие с три точки. А щях да пиша в единствено число!

Праскова, костилка и мисли между тях

2009-08-29T13:43:00.002+03:00

Докато ядях праскова, ей така случайно или може би не, защото “няма нищо случайно в живота”, се замислих за разликата между кадифето и велура. Кожата на прасковата ми напомня велур – малките косъмчета понякога се обръщат на различни страни и се образуват участъци, имитиращи различни цветове. Кожата на прасковата боцка пръстите ти, когато я пипаш за първи път. Когато обаче я сдъвкваш, осъзнаваш, че е мека и съвсем фина и тънка. Докато я мия, косъмчетата се кикерчат и ми се струва, че на места остава суха. Прасковите са леко космати – мисъл, която не мога да си обсня защо не предизвиква никаква погнуса. Космите им наистина са като велур, докато кадифето е друго нещо. То е по-скоро като мъх – много по-тежко и осезаемо. Винаги съм харесвала черно кадифе. Майка ми харесва тъмно червено кадифе. Имаше кадифена рокля с гол гръб в бордо, но на мен винаги ми е изглеждала малко циганска и винаги се чудех защо всички ахкаха по нея.

Имам навика да се прехласвам...

Докато ядях праскова – единственото, което успях да изям днес, защото трябваше да закача две пердета, да измия прозорците и да прочета една книга, си мислех как за мен храненето е просто глад, който трябва да се утоли. А за някои храненето е култура, а готвенето – изкуство... Всъщност нямам нищо против това да е така, макар че не мога да го разбера до край. Единственото, от което малко се страхувам, е, че ако готвенето е изкусвто, не знам как бих подходила към кулинарната версия на кафеникав квадрат на блудкаво бежов фон... Защо винаги търсим смисъл – особено, когато е очевидно че такъв няма?

Докато ядях праскова и прочитах последната страница на прехвалена, многократно одобрена книга, се сетих за разни хора, които ме изненадват с това, че всекидневно използват думи, срещани поне от мен само в книгите.

В гимназията приятелка на моя приятелка постоянно повтаряше “сиреч”. Това винаги ме е стряскало, до толкова, че забравях целия разговор и започвах да се чудя защо пък точно “сиреч”. Тя приличаше на заек – с много бяла кожа, с два предни забележимо по-големи зъба, с огромни сини очи, които все очаквах да ми се привидят като червени – като на зайците на дядо ми на село. И това нейно “сиреч” от тези два изключително големи предни зъба, с нейното симпатично заекване...

Един друг човек пък постоянно повтаря “уви”. Аз винаги съм си мислела, че “уви” е някак комунистически остаряло – като “юноша”, “младеж”, “милиция”, “другари”... И отново всеки път, когато той каже “уви”, аз забравям целия разговор и се вторачвам в това “уви”. Този човек всъщност не е нищо особено – не ми прилича на нищо конкретно. Има много малки очи, но черното в тях ми изглежда прекалено много. Има нетипично големи и сочни устни за мъж и с тях изговаря неговото си “уви”, което е като ничие друго.

Една прекрасна жена с много стил и изискани маниери, която мога да опиша единствено с думата джаз, ме заинтригува много с това, че казва “нейсе”. Че кой казва “нейсе”, извън книжовния, формален стил? Аз например бих казала “майната му” или “мамака му”... С това май единствено доказвам, че аз не съм много книжовна и формална. Нейсе... или карай, както и да е, няма значение... “Нейсе”-то на една жена с класа обаче си е само нейно и тя може да го каже с толкова гордост и сила, че да е по-въздействащо и от най-вулгарното и пренебрежително ругаене. Предполагам, че тази жена, дори да псува, би го направила с финес и по един много възпитан начин, което ми напомня за английските сноби – тя не е такава...

А майка ми с нейното “вика”... Така или иначе слушам, но не чувам по-голямата част от нейните истории и понякога си броя колко пъти в едно изречение може да каже “вика”... “И той – вика – ти как можа – вика – да платиш – вика – толкова – вика – за ток – след като – вика – цял месец – вика – не беше в града... И аз му викам...”... Майка ми всъщност е страхотен човек, но да приемем, че понякога дори и страхотните хора си имат нестрахотни черти. Майка ми обича да чете книги, но винаги безсрамно си е признавала, че чете само пряката реч – може би от там идва този лош навик. Или просто обича да вика.

Изядох прасковата и за съжаление не мисля нищо за костилката, затова няма какво повече да напиша.

Vladimir Kush

2009-08-28T15:55:00.000+03:00

Измислици

2009-07-16T12:24:00.005+03:00

"People are lonely because they build walls instead of bridges"...

Три стенни часовника, с кръгли циферблати, единият с римски цифри, другият с арабски, третият без цифри, отмерват времето: единият малко избързва, другият много изостава, а третият отдавна е спрял. Стрелките се гонят във вечния кръговрат на времето, а ехото от тиктакането им пори тишината като рицарски меч, забит право в сърцето. Стрелките са като влакове, приковани към релсите си – обхождат постоянно едни и същи маршрути, изминават непрестанно един и същ път. Гледат света от стената. Светът ги гледа на стената, но никой никога не вижда нещо по-различно от времето.

Времето, знаят добре и трите стенни часовника, не съществува. Измислил го е светът – същият този, който е измислил и стените. Веднъж някой ми каза, че “хората са самотни, защото строят стени вместо мостове”. Светът се затваря вътре в себе си, вместо да свърже единия бряг с другия... Това обаче няма значение, защото в крайна сметка всичко е измислица – времето, часовниците, стените, самотата. Тъжното е, че това прави света тъжен, въпреки че самият свят е измислил всичко: и времето, и часовниците, и стените, и самотата, и тъгата...

Love is...

2009-07-13T12:14:00.002+03:00

... просто се сетих за дъвките от детсвото, едни такива розови, сладки, но вкусът им бързо изчезва. Картинките, поне тези, които на мен ми се падаха, винаги бяха момиченце и момченце на една пейка...

Една през нощта

2009-05-30T00:39:00.002+03:00

Гледа нищото през прозореца в един през нощта и мисли за всичкото в главата си. Чете книга на чужденец за чужди рисунки и си спомня как написа собствения си сценарий за (уж) документален филм за собствената си рисунка... Беше курсова работа, скараха й се, а после й писаха 5... Спомня си всякакви глупости, за да забрави нищо и никаквите. И целият й живот все едно е един през нощта – всички спят, само тя е будна, колкото повече се старае да не буди никой, толкова повече тропа и шуми. И все пак никой не се събужда...
Това хубаво ли е или лошо – когато е един през нощта, когато в един през нощта всички спят, а тя си будува самотно и тихо, премисля си неосмисленото и безсмисленото, спомня си забравеното и забравя запомненото? Накрая, някъде там в един през нощта се оказва, че й е все тая... но само дали е един през нощта. Останалото никога няма да й е все тая... освен в един през нощта.
А тя всъщност е никоя друга, освен самата аз, само че в един през нощта... Май стига толкова за една през нощта - в един през нощта :)

Self portrait

2009-05-20T10:35:00.000+03:00

Тя и Той... Аз и Ти...

2009-05-15T23:08:00.002+03:00

ТЯ

Обича:

Многоточия, лятото, шоколад, кафе, черен чай, планини, небе, фотография, костенурки, кучета, плетени чанти, ниски обувки, дълги рокли, зелено и червено, големи чаши, чаши с крави, капели, гривни, ретро неща...

Да ходи боса, да чете бавно, да си ляга скандално късно и да става безобразно късно, да е сериозна, да е точна, да се смее шумно, да обикаля, да си снима краката, да говори глупости, да бръмчи, да казва истината, да задава въпроси, да знае всичко за всеки, да рисува, да слуша една песен в продължение на месеци, да пие много вода, да яде зеленчуци, да ходи в Мароканския само заради кремчето, което пък обича само заради розовата вода, да дъвче дъвка, да прави на пук, да учи наизуст, да пише, да се плацика във ваната до тотално сбръчкване, да пътува, да мечтае, да слуша Jazz и Ethno, да си пее, докато е сама вкъщи...
Тя наистина много Го обича

Мрази:

Фантастика, ръкавици (защото винаги губи едната), зелена салата, риба, сметана, торти, тежки кремове, вино, от което ти позеленяват зъбите, приятелите на приятелите си, чалга, надути колеги, неподкрепата на семейството си, жълти зъби и нехиенични хора, зимата, силен грим и тежки парфюми, перхидролки, котки, фотографи, хора, които парадират, че са “различни”/”интелектуалци”/”творци”...

Да остава сама, да я е страх от тъмното, да готви, да носи пантофи или чехли, да ходи на купони с непознати, да пътува 2 часа с трамвая всеки ден, да яде месо, различно от пилешко, да няма работа, да няма за какво да пише, да й е студено, да я е страх, да чете една книга повече от два месеца, да я мързи, факта, че има суха кожа, да живее с много/непознати хора, да я будят, да ходи на пазар, да прави, каквото й кажат, да си реше косата, да глади, да полива цветя, да помни рождени, именни и други важни дни, да трябва да помни нещо, да забравя важни неща, да взима решения, да ревнува и завижда, да спори, да се съгласяват с нея и мнението й... Мрази да мрази...

ТОЙ

Обича:

Зимни спортове, жени в официални дрехи, порно само с жени, вселената, космоса, фантастика, компютъра си, (някакви там негови си) компютърни игри, приятелите си, тъпи вицове, космическия си кораб, нарисуван на обратната страна на масата на баба си, мизерията в стаята си, жени с ботуши до коляното и рокля до над коляното, големи деколтета, идиоти и идиотизми, бяло, големи, но не много големи кучета, родителите си, особено това, че пътуват много и често не са вкъщи, попска яхния...

Да готви, да яде, да яде месо, да пие всичко с много захар и да яде всичко с много сол, да си запасва ризките, да ходи по планини, но да ходи бавно, да ходи на ски, да чисти пъпки от снимки на макенки с Photoshop, да си ляга рано и да става късно, да си прави фигурки от мекичкото на хляба, да яде корите на хляба, да има брада, да проверява тестове, да пуши, да го ревнуват, да Й пише смс-и всяка сутрин с “Обичам те”, да е позитивен, да е оптимист, да пее, да трака с каквото и както може, да изправя кламери и да ги набучва в гумички, да спори...
Доста често твърди, че Я обича...

Мрази:

Чалга, Mc Donald's, всякакви проявления на национализъм и патриотизъм, всякакъв тип принадлежности към определени групи, всякакви начини да ти се налага мнение, “малки гадни дечица”, тениски “Versace”, “Armani”, “D&G”…, мъже по шкембета и бели потници, гейове, който парадират с това, че са такива, дебели жени, камъчета, маниста, диамантчета, джувки и всякакви финтифлюшки, фолосифията и философите, немски и невзетите си изпити по немски...

Да го боли коремчето и да му се вие свят, да ходи на работа, да чисти, да мие чинии, да си подрежда стаята, да хърка, да обикаля в търсене на обувки, да си прави конкретни планове..

Когато Тя казва, че няма да остане да спи у тях, когато кученцето му пишка и ака вкъщи, когато се налага да разкрива чувствата си пред жени, когато жените му казват “Не”...

Толкова, колкото... нищо

2009-05-12T00:48:00.000+03:00

Празнотата е толкова пълна, колкото цялостта е незавършена. Безсмисленото е толкова смислено, колкото съдържанието е несъдържателно. Животът е толкова смърт, колкото любовта е омраза. Аз съм толкова несебе си, колкото всички останали са мен самата. И всичко е толкова всичко, колкото нищото е напълно нищо. Забравате е толкова помнене, колкото залезът е изгрев... Аз разбирам толкова, колкото разбираемото е неразбираемо за разбиращите. Аз знам толкова, колкото всички знаем. Всички знаем всичко точно толкова, колкото никой нищо не знае... и всичко това е толкова никакво, колкото едно нищо.

Return to Eden

2009-04-29T13:24:00.001+03:00

...посветено на мен

2009-04-27T17:40:00.003+03:00

Когато обичаш някого, този някого ли обичаш, себе си ли обичаш или собствената си идея, че обичаш, било то дори и този някой? Когато обичаш някого, нима не обичаш собствената си нужда да обичаш? Когато обичаш някого, нима не обичаш задоволената нужда да обичаш? И в крайна сметка, когато обичаш някого, не обичаш ли всъщност себе си?

А това даже не е никак лошо, не е скандално, не е себично... То е така и винаги е било точно така, просто никой не би го признал, нито в поезия, нито в проза. Защото там всичко е красиво и чисто, дори когато боли, когато е мрачно, тъмно и тъжно самотно. Но поезията и прозата са някъде там, затворени между страниците на книгите, а светът не е нищо повече от това, което се случва тук, сега и точно на мен. Затова не обичам да чета. Не искам да знам истините за живота, защото такива няма. Имам си моя истина за моя живот, която отговаря на моите въпроси и нищо чуждо няма място в моя свят... И пак се стига до един себичен егоцентризъм , но... такъв е моят свят и аз съм го приела, твоят може и да е различен, а може би е същият, но никога не би признал, че е така, нали?

И все пак... аз обичам онзи някой от първите редове – и всъщност няма значение защо... няма никакво значение - за мен, даже и за онзи някой.

Чаша и часовник

2009-04-14T20:13:00.003+03:00

Какво е общото между чашата и часовника?

(Странно, напоследък все започвам с някакви въпроси, а отдавна си мислех, че съм задала всичките си въпроси и вече търся само отговори.)

Та... какво е общото между чашата и часовника?

Нищо!

Просто, когато искаш да отлагаш нещо, можеш да си намериш толкова причини, че да го отлагаш вечно...

Отлагаш, докато изпиеш чашата с чай. И чаят изстива, вледенява се даже, ситниш и пестиш глътките, а всяка става сякаш все по-горчива и суха... Но чашата белее своето дъно и вече няма как да отлагаш...

Захвърляш чашата в мивката, препълнена с празни чаши и започваш да гледаш часовника. Гледаш стрелките - нещастно приковани една към друга и още по-нещастно обречени винаги да се гонят и никога да не се достигат. Три стрелки - защо пък точно три? Нали третият винаги е излишен?!?... И се втурваш в мисли, които всъщност не мислиш - за стрелките, за времето, за безвремието, за кръга и цикличността му. Завърташ се в един свой си кръг, в който сам гониш себе си и сам бягаш от себе си, а най-страшното е, че сам си си направил този кръг...

И когато чашите са празни, и когато мислите за стрелките свършат, започваш отново да отлагаш... Казваш си "Утре е нов ден" или пък "Еее, не, сега е обяд, какво да занимавам хората с моите неща - те могат да почакат... примерно до довечера"...

Можеш ли да отлагаш вечно?

Ти - може би да, другите - може би не, а истината - със сигурност никога...

Какво е общото между чашата и часовника?

Моята отложена истина - отлагана до изпиването на кой знае колко чаши чай, отлагана до часове, които все не бяха подходящи... И все пак - по-добре късно, отколкото никога...

Аз вече нямам какво да отлагам. А общото между чашата и часовника е че и двете са кръгли... поне моите!

:)

Престъпление и наказание

2009-04-14T00:59:00.003+03:00

Какво се случва, когато излъжеш? Само веднъж? А много пъти?
Какво се случва, когато те разкрият?
Какво се случва, когато трябва да си признаеш... а ти за пореден път лъжеш?
Какво се случва?

Ами, онази елементарна, дори на пръв поглед селска мъдрост, събрана в едно просто изречение, гласи, че “на лъжата краката са къси”... Не! Тя няма крака. Лъжата е влечуго – лепкаво и студено, прокрадва се мълчешком някъде между слънчевите лъчи и изсмуква тайно, крадешком светлината и топлината. На другия ден, с появата на новите слънчеви лъчи, с новата светлина и нейната нова топлина лъсва и заблестява, люспичка по люспичка, цялата гнусота на вече превърналото се в чудовище влечуго... Пиша сложни изречения без смисъл с глупави метафори... Точно както чудовищната лъжа – все напъни за нещо сложно, завъртяно, уж правдоподобно, мъничко логично,все пак истинно, все пак изопачено, някак леко (и не чак толкова леко) нагласено... А истината е толкова проста. Но простотата понякога е толкова трудна, затова по-лесна е сложнотата.

Как ми се иска сега да бичувам хората за лъжите им, да ги наказвам, да ги ругая и да ги соча с пръст, назидателно да ги заклеймявам като лоши, грешни, долни и низки, но колко лесно е да съдиш чуждите грешки и колко трудно е да признаеш своите... И може би отново избираш по-лесното...

Не! Признавам (публично), че аз излъгах. А една лъжа винаги повлича след себе си още много – казвам го по принцип, но всъщност говоря за себе си. А колкото повече стават, толкова повече истината блести – ярко и очевидно.

Не искам да мисля как съм по-черна от Дявола и че ако отида в Ада, той ще ми се стори като Рай, защото заслужавам много повече от Ад. Не искам да мисля колко съм виновна. Не знам какво трябва човек да направи, за да му простят – да си признае, да поиска прошка, да бъде наказан...? А може би никога не му прощават!

Но няма какво да признавам тук никому нищо... Важно е да призная пред този, когото съм излъгала - да призная всичко и най-вече това, че няма благородни лъжи... Понякога истината боли - наистина много, но това е само, когато има лъжи.

Great Guitarists, Great Music...

2009-03-24T18:47:00.001+02:00

Някой, някога...

2009-03-17T17:53:00.005+02:00

Наскоро, водейки разговор - привидно всекидневно сив и все пак на романтична тема, от контекста някак си изникна споменът за Джени в цъфналата ръж... Онази потна, уморена Джени... и онази ръж, цъфтяща сякаш в злато под слънчевите лъчи... И онази целувка... някога, с някой...

И все така случайно, доста време след разговора - всекидневен, сив и романтичен (нещата, които вероятно никой друг не би свързал с "И", а с "НО"), влизам в книжарничка с идеята да си купя книга. Не просто книга, а точно определена - класика, която всеки уважаващ себе си човек, трябва да прочете поне веднъж в живота си (хммм, как мразя такива клишета...). Не казвам коя е книгата, защото наистина малко ме е срам, че все още не съм я прочела. И търсейки тази непрочетена книга, все така случайно намирам "В цъфналата ръж". Страхотен дизайн... а и поезията се чете бързо... Как да не поискаш да я имаш... тази Джени, цъфналата ръж и онзи някой, който някога целува някой без някой друг да разбере...?

2009-03-13T19:27:00.001+02:00

Днес

2009-03-10T12:37:00.002+02:00

Чаша чай, преполовена книга, бавна песен за жени, мъже и още нещо, неприбрано пране, жълто канарче в клетка, прозорец с люшкащо се от вятъра перде и телефон с очаквани гласове...

Това е животът – не целият, а днешният, защото не ми се иска да мисля за утре, да се страхувам, да чакам да се сбъднат снощните кошмари и треперейки да се моля да ме пощадят... Защото искам да живея днес – без страхове и без кошмари. Искам да живея днес - с днес и за днес – този само мой си днешния живот! Да, точно този:

Чаша чай, преполовена книга, бавна песен за жени, мъже и още нещо, неприбрано пране, жълто канарче в клетка, прозорец с люшкащо се от вятъра перде и телефон с очаквани гласове...

"Сняг" - Орхан Памук

2009-02-26T20:41:00.003+02:00

“Сняг” – книгата е точно като заглавието и онова, което в обективния свят означава думата – студ, затрупващ, сковаващ и смазващ те студ, замръзнала тишина, затвореност, търсеща топлина...

Един самотен поет без никакви написани стихове за последните години вижда себе си и целия си свят във фигурката на една снежинка. За няколкото дни, прекарани в блокирания от снега град, той успява да напише толкова стихотворения, достатъчни за нова стихосбирка. Всяко от тези стихотворения олицетворява важна част от живота и философията за света, затова получава свое концептуално място върху макета на снежинката.

Снегът се оказва умален модел на целия свят, на всеки от нас по отделно – всяка снежинка е нова, уникална и различна, точно както всеки човек. Снегът се оказва вдъхновение – такова, каквото кара един поет-атеист да се съмнява в изкуството си, да започне да мисли за съществуването на Бог. Снегът става причина за затварянето на пътищата и в малкия затворен град вилнее военен преврат, започнал и свършил на театралната сцена като интересна постановка. Кое е театър, кое е истина? Коя красота идва от човек и коя – от Бог? Коя истина е истинската – тази на един поет, другата на един политик, или онази на един религиозен фанатик?

“Сняг” е история за самотата, за съзнателното затваряне и самоизолация, за изостаналостта на един традиционен свят и догонването на един друг недостижим модел на нов свят, за вярата в Бог и самоубийството като грях (а може би като сила), за любовта, изневярата и ревността, за красотата и болката на красивото. “Сняг” е история за вестник, който днес пише какво ще се случи утре – понякога то наистина се случва, понякога не, и в двата случая аудиторията реагира по един и същ начин. “Сняг” е история за театър, в който не се играят постановки, а се пише история. История за убийства, самоубийства, надежди, разочарования, за снежинки, много снежинки... И в снега светът изглежда бял и чист, но снегът се топи и светът става кален и мръсен, порочен и греховен...

Трудно е да се пише за книга, защото тя е вече написана и всичко е на нейните страници... Просто трябва да се прочете.

Понякога

2009-02-25T21:11:00.002+02:00

Понякога не ми се говори. Не защото имам прекалено много да кажа, а просто защото нямам какво повече да кажа. Понякога не ми се пише. Не защото нямам за какво да пиша, а просто защото не искам. Понякога не искам да мисля. Не защото тези мисли са много и страшни, а защото нямам повече за какво да мисля. Понякога не искам да живея. Не защото мразя живота, не защото съм нещастна, а защото съм безкрайно щастлива и просто не искам нищо повече. Понякога наистина не искам нищо, не защото нямам воля, а защото вече имам всичко, което съм искала. Понякога може би ме е страх да бъда щастлива. Понякога, може би когато прекалено много мисля как "всичко хубаво си има цена", усещам, че цената е прекалено висока. Понякога моето щастие струва всичко. Понякога плащам със земята под краката си, с водата за жаждата си, с небето над главата си, с пътя към бъдещето. Понякога, когато платя моето щастие, оставам без абсолютно нищо друго, освен щастието си... Понякога, само понякога обаче...

Диагноза Напоследък

2009-02-04T14:13:00.002+02:00

Напоследък нещата, които имат значение, все повече нямат значение... Напоследък не знам какво искам, но знам, че искам...

Представа си нямам какво значат тези две изречения, но ей така докато по обяд миех чиниите, накиснати в мивката от вечеря, реших, че точно тези две изречения са диагнозата ми за напоследък, т.е. онова, което съм напоследък... и ми олекна.

Малкият принц

2009-01-17T21:25:00.002+02:00

Едва преди малко повече от година за пръв път прочетох книжката. Днес издирих и едно много старо мюзикълче по книжката. И считам го някак за ненужно, безмислено и повече от очевидно, но все пак ще отбележа, че книгата е много по-хубава от филма, пък бил той и мюзикъл. Но след като изчетох коментарите за въпросната екранизация на книгата, мисля, че има и друга гледна точка. В крайна сметка книгата е толкова велика, че филмът, колкото и да е лош, всъщност няма начин да е лош. Просто идеята и посланията са наистина велики и дори най-непрокопсаният режисжор, било то и вкомбинация с най-неталантливия екип от сценаристи и актьори, пак не биха създали нещо, което да може да отговаря на изискванията за провал. Въпросният мюзикъл е доста стар, произлиза от далечната 1974 год., когато киното дори не е смеело да мечтае и сънува, че ще е това, което е днес, но на мен ми хареса, макар че не обичам мюзикъли... Тук се замислям какво още мога да кажа... И измислям това, че няма смисъл да казвам каквото и да било. Малкият принц е казал достатъчно. Само държа да отбележа, че досега няколко пъти употребих НО и то с доста положителен смисъл. Помня, че веднъж четох едно такова есе, което започваше с това, че всичко в живота е прекрасно до момента, в който не се появи НО... Горкото НО, хубаво е и то поне веднъж да се чувства положително

Моментът N

2009-01-03T02:37:00.006+02:00

2 часа е. Говоря глупости и после се извинявам, че съм ги наговорила. Спи ми се, а не искам да заспивам. Пия изстинал чай вече повече от 3 часа и в главата ми се въртят безброй мисли. Толкова безброй, колкото онова число n , онова математическото n .

И вероятно това, което сега ще напиша, утре ще прочета и ще заклеймя като тъпо и скучно. И вероятно много ще ме е срам от него. Но какво пък, аз ще си го напиша. Защото нали все твърдя как аз пиша за себе си. Колко ... (не намирам думата) е това да твърдиш, че пишеш за себе си, а да чакаш одобрението на другите.

Всеки е друг, понякога и аз самата съм друга и все си мисля как имам спешна нужда от себе си, от моето си Аз само за мен. И може и да е лошо, погрешно, аморално и не знам още какво (май пак не намирам думата), но си е така - искам си себе си... само за мен. Даже понякога май искам и другите само за мен. Защото взе да ми писва онази усмихната роля и щастливия край, в който някой друг, с няколко реплики само, обира аплодисментите, докато Аз (да Аз, тук няма да генерализирам в ти-форма) се потя и заучавам репликите, дълги и безкрайни, репетирам, търпя грубата критика на сценариста, нахлузвам тежките, задушливи костюми, потя се в тях... и тук осъзнавам, че някак много запотено взе да става. А просто исках да кажа, че се уморих да играя И чужди роли, за които друг взима наградата. И не ми пука вече, че съм се отклонила, отплеснала и загубила в общи, ненужни приказки. Понякога искам просто да изговоря онова, което си мисля, а то е много, едновеременно, многопосочно, нелогично, асиметрично, трескаво, светкавично, дерзаещо, тормозещо, хубаво, грозно, всякакво едно такова...

Но да се върнем в началото, където ставаше дума за n . В математиката N (очевидно имам стилистични проблеми, не мога да реша N или n) вероятно е всичко (колко пъти вече използвам “вероятно” – не, това не е някакъв ефект, може да е ниска езикова култура). И за мен Н е всичко. Н като името на майка ми. Н като някой. Н като никой. Н като нещо. Н като нищо. Н като някога. Н като никога. Н като не и онази индийска поговорка “Кажи едно “Не” и твоят ден ще бъде спасен”, която така и не разбрах... Н като него и Н като нея (те двамата винаги трябва да са в едно изречение и да свързани с "и")... Н като някак си. Н като някакъв (последните две изключително много използвам, отново липса на езикова култура).

N като онзи безброй от мисли, който в момента преминава с превишена скорост по малките, задънени, пълни с кръпки и дупки улички на мозъчния ми лабиринт. Страшното е не превишената скорост, нито уличките – малки, задънени, пълни с кръпки и дупки. Страшното е не моето мозъче. Страшното е лабиринтът. Но страховете са затова, за да се преодоляват.

Добре де... И аз съм човек, и аз греша, имам неуспехи, губя вяра, правя гафове, изпадам в странни насторения, не мога да се контролирам... И това е просто един такъв момент - моментът N... И имах нужда да направя нещо за себе си – нещо наистина за себе си, и го направих точно такова, защото знам, че само аз си го харесвам. Само аз и никой друг. Никой друг. Толкова никой, колкото N.

А всъщност съм страшно щастлива, просто май много се замислих, толкова много, колкото n.
Аз съм страшно щастлива... или ми е страшно да съм щастлива...
:)

Краят на годината... годината на Края

2008-12-23T00:22:00.003+02:00

Още в самото начало сложих край. И все чаках ново начало, защото все си мислех , че клишетата са изтъркани, но и верни. И чаках “всеки край да е ново начало”. И слагах краища. И чаках за ново начало. А някъде между всичките краища съм изпуснала многото начала и съм направила някакъв прелюбодейско греховен аборт с всичките нови начала вътре в себе си, превръщайки ги в край. Онзи краен край, който сякаш няма край.

И тук спирам да мисля за взаимоотношенията между началото и края, между моите начала и краища. Защото ако не спра, ще се загубя все някъде – още в началото, а може би чак в края, или просто в самата себе си... Не искам да мисля за началото и края. Не искам да мисля за черното и бялото.

Хората приемат началото като нещо хубаво, но и като нещо трудно. Хората приемат края като нещо трудно, но и като нещо хубаво... И в крайна сметка хората са толкова са различни, а началото и краят се оказват някак толкова еднакви... Това вероятно е нещо, което хората никога няма да приемат.

В края на годината си мисля за краищата, които слагам още от самото й начало. В началото на годината искам да си мисля за новото начало, което ще се случи още със самия край на старата...

И колкото и да не исках, се изгубих някъде – още в самото начало, а може би в края, или просто в самата себе си. Всъщност гледам стария календар с пейзажи от Чехия и си мисля колко непрофесионални са тези снимки, но въпреки това хората ахкат... И докато те ахкат, докато аз си мисля за непрофесионалния фотограф, успях да се изгубя из дните на тази година – в която още от самото начало слагам край...

И това трябваше да е поне малко светло и красиво, а то отново се получи НЕтакова каквото исках. И макар че мразя да обяснявам какво съм искала да кажа, обяснявам, че почти като Далчев виждам много светлина и красота в края, защото в един край има ново начало... и едно клише.

Петък вечер

2008-12-04T23:29:00.003+02:00

Петък вечер... Прибирам се уморена от работа. И в крайна сметка явно не съм чак толкова уморена, щом като никога си спомням, че трябва да купя разни неща за вкъщи. Невероятна вечер ще да е било, след като обикновено забравям тези “разни неща”. Отбивам се в Била... и не, това не е никаква реклама, още по-малко на големия жълт магазин. Тук ли е редно да се отклоня и да споделя, че мразя жълто? А отклоняването по принцип си е нередно.

Петък вечер... Голям жълт магазин... Празен... Стоя пред щандчето за салати, казвам на един чичко, че искам голяма кутийка руска салата и в момента, в който го изричам, си спомням, че последният път горепосочената беше леко киселичка... Петък вечер, аз съм уморена и се вкисвам, докато чакам вкисналата си салата. На чичкото на щандчето обаче не му пука – нито, че е петък вечер, нито, че съм уморена, нито, че салатата се е вкиснала. Не знам, май и той се беше вкиснал за нещо. Слагаше салата с голямо черпаче, но не го пълнеше, загребваше многократно и бавно, а кутийката сякаш беше бездънна яма и все не се напълваше. На него обаче не му пукаше. Беше сериозен и имаше делови вид, все едно беше съдия, който задълбочено изслушва и двете страни – първо мен и после онова, което беше от другата страна на витринката с майонезени салати...

И докато чаках... да, цял живот чакаш, малко мислиш, малко се страхуваш, малко чувстваш, и чакаш, много чаках... Докато чаках – да се напълни кутийката, да се отпечата касовата бележка, чичкото с белите омазани ръкавици да забърше мазната кутийка... Точно както казват за умиращите, че животът им минавал пред очите им, и аз започнах да виждам разни кадри. Представих си как изглеждам аз на работното си място. И аз съм като този чичко – надявам си маската за пред хората и гледам просто да си свърша работата и точно като него - не ми пука – дали салатата е вкисната, дали касовият апарат бавно дъвче касовата бележка или ще я изплюе набързо...

Точно тази вечер взех решението, което взимам от три години... Не искам повече да съм като чичкото от големия, празен, жълт магазин. Напускам. И без това напоследък “учител” е мръсна дума... и омърсена кауза.

Петък вечер, голям, жълт магазин, чичко с бели ръкавици, майонезени салати и много етикети и цени... и някъде там – аз, моето тригодишно решение и краят... Край!

(а салата не беше вкисната - този път!)

Beautiful...

2008-12-02T21:30:00.001+02:00

Do you know you're beautiful... Do you know how beautiful you are...

Призраци

2008-11-30T16:44:00.001+02:00

Паяжини от тавана, а всъщност нямаше нито един паяк, та затова реших, че са призраци - не знам дали това е проява на сарказъм или страх :)