Маскарад

Маските понякога са толкова хубави, защото иначе под тях няма нищо, без тях няма нищо. Хората са хора, но няма нищо човешко. Приятелите вече не са приятели. Сменили са маските и вече са нещо друго. Толкова много съм свикнала със себе си в огледалото, че не знам дали виждам себе си или маска. Толкова много искаме да избягаме от себе си, страховете, грешките и дефектите си, че понякога забравяме кои сме и коя е маската... И може би това дори не е лошо, защото това е животът. На едни им е писнало да ги заклеймяват като различни и искат да са като всички, други искат да са различни... Всъщност наистина няма нищо лошо, просто аз не мога да живея с такива хора. Дори и в това няма нищо лошо - не живея с тях... и маските ни никога повече не се засичат по маскарадите на живота. Просто е тъжно да видиш, че зад маската вече няма нищо. Иначе всеки носи маска, понякога много и различни маски, това отдавна не ме впечатлява. Жалко е, когато си мислиш, че хората не знаят какво има зад маската. Жалко е, когато през маската прозира нищото на душата ти, евтиното, комплексирано и миризливо нищо, което все се опитва да имитира не просто нещо, а нещо голямо и велико. Жалко. Жалка картинка е жалката маска.



... и в този текст ще се познаят хората, които най-малко от всички останали имат нещо общо с него. Шекспир беше казал нещо като "Тъпакът не се мисли за мъдрец, но мъдрият винаги се мисли за тъпак".  Тогава защо кифлите винаги оплюват кифли и блондинките винаги разказват вицове за блондинки... Маскарадът на живота, лесно е да видиш чуждата маска, но не и своята!