Любовта не е за слабите и крехки души. Любовта е за силните. Любовта е война – със самия себе си и с някой друг. Атаките срещу другия, атаките на другия са просто малки подробности, но атаките - собствените ти и тези на другия, срещу теб самия са ужасно тежки. Днес обясних на кучето, че това е като да имаш кървяща лапичка след като си се блъснал в паркирана кола. Точно толкова те боли и точно толкова кърви, само че нито те боли лапата, нито си се блъснал в паркирана кола. Мисля, че поне кучето ме разбра.
Любовта е споделена самота. Една излъгана и наранена самота, която мечтаеш да можеш да признаеш, но ако го направиш, всичко свършва. Боли те, че си сам. Боли те, че и другият е сам. Но признаеш ли на другия, че си сам, оставаш наистина сам. Не знам дали е по-добре да си абсолютно сам или да си сам с някого. Илюзиите болят прекалено много – мисля, че дори и на кучето, което си мисля, че винаги ме разбира, не бих могла да обясня точно колко много болят илюзиите.
А любовта е просто една хубава илюзия. Реалността е малко по-различна, когато любовта се свежда до общо жилище: мивка с мръсни чинии, разхвърляни обувки на фона на празен рафт на шкаф за обувки, един фотьойл с купчина дрехи пред гардероб, един задръстен канал и един протекъл за баланс, куче и канапе с еднакво количество косми... Ето това е любовта. А как стана така? Дори на себе си все още не мога да го обясня... Но знам, че кучето ме разбира. И така си мисля, че не съм сама!
Това е нещо, което открих из дебрите на компютъра си и реших да постна, преди да изтрия. Мисля, че не е много старо, но не е и достатъчно актуално, но пък всъщност нищо ново... под слънцето. Надявам се скоро да не ми се пишат такива, а по-приятни неща...
0 коментара:
Публикуване на коментар