Random shit

Когато се умориш да пишеш, се уморяваш и от това да не пишеш. Когато ти писне всичко, започва да ти писва от нищото.  Когато не намираш, спираш да търсиш и се изгубваш. Когато имаш много време да мислиш, не искаш да мислиш. Когато няма нищо, имаш само празнота. Когато нямам какво да кажа, защо да говоря...

Стоя на едно място, увисвам в нищото и падам в мрежите на собствените си мисли и чуждите думи. Защо хората не мълчат, когато нямат какво да кажат. Но аз не мога да съдя никой, макар че мен могат да ме съдят. Много думи и тежки присъди. А аз пропадам надълбоко в мисли и накрая се оплитам толкова, че ми се иска просто да бях паднала.

Хората се срещат само, за да могат някой ден да се разделят. Хората се обичат, за да усетят болката от мъчителното и неизбежно прерастване на една любов в омраза.  Хората се мразят, защото си мислят, че са се наранили, а всъщност е просто защото ги е страх да бъдат наранени и да изглеждат слаби. Хората не си прощават, особено и най-вече, когато твърдят, че си прощават. Хората са всъщност всичко друго, но не и хора. И аз съм просто един малък нечовек, който среща и се разделя, който обича и мрази, който е слаб и страхлив, който осъжда и трудно прощава... И въпреки това и мен като всеки човек понякога ме боли, понякога обичам, плача и крещя... и не знам дали само на мен се случва, но се чувствам изгубена и празна, използвана и изхвърлена, незначителна и неоценена. А това е толкова изяждащо и поглъщащо ме отвътре, че не знам дали все още имам своето човешко Аз, не знам дали моето Аз си има свое собствено Ти.